Сребърният елен

Имало някога един добър ловец. Той стрелял така точно, че стрелата му никога не отивала напразно. Ала бил роб и всичко трябвало да носи на своя господар. А пък господарят му — на царя. Един ден глашатаят разгласил, че царят иска да жени дъщеря си и кани всички знатни мъже на сбор. Заръчал господарят на своя роб да убие девет коли дивеч, за да ги носи на царя. И ловецът взел лъка и стрелите си и тръгнал с кучетата в гората. Тъкмо когато си свършвал работата, видял, че кучетата му гонят един елен. Ала той не бил като всички елени, а целият сребърен. Ловецът вдигнал лъка си и се прицелил. Еленът проговорил с човешки глас:
— Не ме убивай, юначе, добро ще ти сторя!
— Какво добро може да ми направи един елен, па макар и да приказва като човек! Хайде, ела, не се страхувай!
— Хвърли стрелата си и ще дойда!
Момъкът хвърлил лъка и стрелата си, а еленът се приближил и и му рекъл:
— Искаш ли да те направя царски зет?
— Искам, направи ме!
Сребърният елен казал:
— Като изпратиш господаря си, върни се тук, на това място, и свирни три пъти с буково листо. Аз ще дойда.
Ловецът така и направил. Върнал се в гората, изсвирил три пъти с буково листо и еленът на мига дотърчал.
— Искаш ли да идем на царския сбор? — попитал той.
Момъкът се почудил:
— Как ще ида там, с тия дрехи ли? Нямам ни кон, ни сабя!
— Ти за това не бери грижа. Аз ще ти стана кон. Бръкни под онзи камък и извади две змии — те ще съскат, но ти не се плаши. Едната ми сложи за юзда, а другата вземи за камшик.
Момъкът направил всичко така, както му заръчал еленът. Извадил змиите и щом сложил едната в устата на сребърния елен, той тозчас станал красив бял кон с хубава юзда, а другата змия се превърнала в камшик.
Конят веднага проговорил:
— А сега откърши една тояга и разрови мъха на камъка, под който намери змиите.
Ловецът разровил мъха с една тояга. Тоягата мигом се превърнала в остра сабя, а изпод камъка се подавали красиви одежди.
Облякъл се момъкът, запасал си сабята, взел си лъка и стрелата и се метнал на коня.
Пристигнали в царския дворец тъкмо когато глашатаите разгласявали, че царят ще даде дъщеря си на онзи, който изпревари всички ездачи, който простреля мушица във въздуха и който със сабята си разсече камък.
Ловецът и конят му стигнали първи. Сетне само ловецът успял да простреля мушица, както си хвърчала. А като дошло ред да се разсече камъкът, никой не се наел. Отишъл момъкът и щом замахнал, разполовил камъка.
Тогава царят му дал дъщеря си. Направили голяма сватба.
След сватбата конят рекъл на царския зет:
— Аз си отивам в гората. Ето ти един мой косъм. Ако ти потрябвам, нагрей го и веднага ще дойда.
— Живей си на свобода, приятелю! Нали сега съм царски зет, няма да имам нужда от нищо.
Ала една нощ царската дъщеря чула мъжа си да говори насън и разбрала, че той бил прост селянин и роб. Тя не могла да се примири, че съпругът й не е от знатен род.
Разказала всичко на царя, а той много се разлютил. И веднага изпратил да повикат някогашния господар на ловеца.
— Ето го твоя истински мъж, дъще! — казал царят. — А оня измамник трябва да се накаже. Кажи ми, дъще, как да го накажем?
Царкинята веднага рекла:
— Да го хвърлим в морето да го изядат рибите.
Вързали един камък на шията на ловеца и го хвърлили във водата. Една голяма риба го лапнала и той се намерил в корема й. По някое време рибата отворила уста, духнала и момъкът се озовал на един бряг, обрасъл с дива гора. Тогава изведнъж пред него се появил сребърният елен. Ядосал се ловецът, грабнал една тояга и замахнал да го удари:
— Ти ми докара всички беди!
А еленът му отговорил:
— Ти си си виновен. Ако беше взел косъма, аз начаса щях да разбера, че си в беда. Добре че пак разбрах навреме.
— Та мене ме спаси една голяма риба! — казал ловецът.
— Тази риба бях аз!
Момъкът прегърнал сребърния елен и рекъл:
— Благодаря ти и прощавай за лошите думи. Моля те, помогни ми и сега!
— Не мога вече да ти помагам. Моята сила е дотук. Ала ще ти дам едно цвете с три листа. Сполети ли те беда, откъсни едно от тях. И помни, че твоето щастие е в предния зъб, в първата треска и в една хубава девойка.
Казал това сребърният елен, тропнал с крак и изчезнал. А ловецът тръгнал сам из гората. Нападнали го страшни зверове — той откъснал първото листо; изгубил пътя — откъснал второто и се озовал пред каменните стени на главния град. Преди да влезе в него, момъкът откъснал и третото листо и начаса се превърнал в буен ален жребец. Разиграл се жребецът и влязъл в конюшнята на едни сиромаси. Те много му се зарадвали и тръгнали да го продават. Около коня се струпали много хора. Пристигнали да го видят дори царят и новият му зет.
Зетят много харесал коня и го купил. Ала щом се качил на гърба му, жребецът метнал ездача си на земята.
Царският зет много се ядосал и заповядал да убият буйния кон. Една хубава бедна девойка от прислугата чула думите му, погалила жребеца и заплакала:
— Ех, какъв хубав кон, ала трябва да загине заради волята на царския зет!
Тогава конят прошепнал на девойката:
— Ако ти е жал за мене, като ме убият, прибери ми предния зъб и го закопай в градината пред двореца.
Девойката така и направила. До вечерта на мястото, където заровила зъба, израснало чудно дърво. Клоните му не шумели, а пеели песни. На сутринта всички се събрали да гледат чудното дърво. Дошъл и царският зет. Ама щом застанал под дървото, песента спряла, а на клонките израснали тръни и като зашибали царския зет, издрали му цялото лице.
Той се разгневил и заповядал да отсекат дървото. И това чула хубавата девойка и рекла:
— Ех, че хубаво дърво, а ще трябва да го отсекат заради прищевките на царския зет!
А дървото прошепнало:
— Щом ти е жал за мене, като ме секат, вземи първата треска и я хвърли в езерото.
Девойката така и направила. Хвърлила първата треска в езерото и тя в тоз миг се превърнала в златна патица.
Царският зет веднага поискал да я убие. Прицелил се с лъка един път — не успял да я убие, прицелил се втори път — пак не успял. Третата стрела убила патицата.
Зарадвал се зетят, съблякъл се и се хвърлил във водата да хване убитата патица. Ала щом доближил до нея, тя хвръкнала, кацнала на брега при дрехите на царския зет и веднага се превърнала в човек.
Царският зет познал своя роб, уплашил се много, нагълтал вода и се удавил.
А момъкът облякъл дрехите, взел си лъка, стрелата и сабята и отишъл в двореца. Разсякъл той със сабята си желязната порта, а със стрелите си приковал всички, които искали да го спрат.
Царската дъщеря се спуснала към него и започнала през сълзи да се кълне, че го обича. Тогава ловецът й рекъл:
— А защо пожела да ме хвърлят в морето?
— Но нали пак си жив?
— И аз ще заповядам да хвърлят теб и баща ти в морето, па ако можете, оживейте!
И ловецът заповядал да хвърлят царя и царкинята в морето. След това намерил хубавата девойка и се оженили. Той станал цар, а тя царица. Двамата дълго царували и правили много добрини на бедните и честните хора.

Снимка: sxc.hu