Златното пиле

Един цар имал трима синове. Имал и златно ябълково дърво — по обед цъфтяло, вечер връзвало, през нощта ябълките узрявали, но на сутринта, когато царят ставал, по клоните нямало нито един плод. Много се ядосвал царят и се чудел кой идва и изяжда ябълките му. Веднъж най-големият му син рекъл:
— Тате, тази нощ ще отида да пазя при дървото. Ще видя кой идва и изяжда ябълките и ще го заловя!
— Иди, синко! — отвърнал царят.
Вечерта най-големият син взел пушка, отишъл и седнал под дървото. Ала по някое време му се приспало. Решил той да подремне малко, но го налегнал дълбок сън и се събудил чак на сутринта. Когато се върнал, царят го попитал:
— Е, какво? Видя ли кой яде ябълките ни?
— Заспах, тате, и не можах да видя.
На другата вечер вторият син на царя поискал да пази ябълката. Отишъл той под дървото, седнал там, но бързо-бързо заспал и нищо не могъл да види.
На третата вечер при царя отишъл най-малкият син и му казал, че иска и той да пази ябълките.
Царят му рекъл:
— По-големите ти братя ходиха, нищо не можаха да видят, та ти ли ще видиш?
— Нека и аз да опитам, тате! — помолил се най-малкият син.
— Добре тогава, щом искаш, иди — съгласил се царят.
Най-малкият син взел една пушка. Порязал си малкия пръст — да го боли, та да не може да заспи, и седнал под ябълката.
Посред нощ отнякъде долетяло едно златно пиле, кацнало на дървото и започнало да яде златните ябълки. Перата му светели като слънце. „Сигурно това златно пиле идва всяка нощ да яде нашите ябълки“ — помислил си най-малкият син. Взел пушката и гръмнал. Пилето хвръкнало, но от него паднало едно перо. Момъкът го занесъл на царя и му казал, че това перо е паднало от пилето, което всяка нощ изяжда ябълките им. А царят рекъл:
— Щом перото е толкова красиво, пилето трябва да е сто пъти по-красиво!
Повикал тримата си синове и им казал:
— Идете, синове мои, да намерите златното пиле, дето яде ябълките ни, и ми го донесете! Който го намери и ми го донесе, ще му дам половината царство, а когато умра — ще вземе цялото. Ако не го откриете, не се връщайте повече при мене!
Синовете се приготвили за път, целунали ръка на баща си, сбогували се с роднините си и тръгнали да търсят златното пиле. По пътя двамата по-големи братя здравата нахокали най-малкия, защото не заспал, видял това пусто златно пиле и сега те трябвало да го търсят. Набили хубаво момчето и му казали да не върви с тях. То си поплакало, ала тръгнало след братята си, без те да го виждат. Когато по-големите синове спирали, спирал и брат им, когато те тръгвали, тръгвал и той.
По пътя един старец срещнал двамата братя и им казал:
— Добра среща, момчета. Къде отивате?
— Не ти влиза в работата! — сопнали се те и си заминали.
След малко старецът срещнал най-малкия брат.
— Добра среща, момче! Къде отиваш?
— Дал ти Бог добро, дядо! — отговорил момъкът. — Ела да поседнем малко и да ти разкажа къде отивам.
Старецът седнал, момъкът извадил хляб, поканил го да сподели обяда му и докато си похапвали, разправил на дядото всичко за златните ябълки и чудното птиче. Казал му, че отива да намери златното пиле, но не знае къде да го търси.
Старецът му рекъл:
— Недей да вървиш след братята си, момче, те са лоши хора! Тук съвсем наблизо пътят се разделя на две: ако те тръгнат по горния, ти тръгни по долния, ако те тръгнат по долния, ти тръгни по горния. Аз ще се върна след малко и ще те настигна. Ще те заведа да ти покажа къде е златното пиле.
Най-малкият син вървял и гледал по кой път ще тръгнат братята му. Те се отбили по горния, а той хванал долния. След малко старецът го настигнал и му казал да спрат да си починат. Отбили се под една сянка и царският син веднага заспал. Старецът го взел на ръце и го отнесъл далеч-далеч напред, после го събудил и му рекъл:
— Хайде, синко, стани, че сме се успали, а много път ни чака!
Тръгнали отново, вървели, що вървели и щом се мръкнало, спрели да пренощуват. Царският син, изморен от дългия път, отново бързо заспал и старецът пак го взел на ръце и го пренесъл далеч-далеч напред. На разсъмване пак го събудил и отново тръгнали. Вървели няколко дни и стигнали до царството, в което живеело златното пиле. Изкачили се на един висок връх, откъдето се виждало всичко, и старецът рекъл на царския син:
— Виждаш ли тези високи къщи? Това са царските палати, там се намира златното пиле. Двама стражи пазят голямата отворена порта. Те няма да те видят и ти спокойно влез. След това ще минеш през седемдесет и седем по-малки порти, пазени от по един страж. Преминеш ли и тях, ще влезеш при златното пиле. То е в един кафез. Вземи пилето, а кафеза остави, защото ако отнесеш и него, ще те хванат. Хайде сега върви и помни какво ти казах!
Царският син влязъл през голямата порта, без да го забележат пазачите. Преминал през седемдесет и седемте по-малки порти и стражите пак не го видели. Най-накрая стигнал в стаята със златното пиле. Отворил кафеза, взел пилето, тръгнал и повървял малко, па си рекъл: „Кафезът е много хубав, защо да стои тук? Ще го взема, пък каквото ще да става!“
Върнал се, взел кафеза, ала щом минал през голямата порта, стражите го хванали и го завели при царя. Той много се разсърдил и го попитал:
— Ти кой си и защо искаш да ми вземеш златното пиле?
Момъкът му казал, че е царски син и е дошъл да вземе златното пиле, защото то яде златните ябълки в градината им. Като чул всичко, царят рекъл:
— Аз ще ти простя и дори ще ти дам дъщеря си за жена, но искам да притежавам летящия кон на един могъщ цар. Ако не ми го доведеш, ще те погубя!
Момъкът обещал, че ще го доведе, и царят го пуснал. Отишъл царският син право при стареца, а той го попитал:
— Къде ти е златното пиле?
Царският син със сълзи на очи му разказал как взел пилето, но после решил да се върне за кафеза, защото много му харесал. Разказал му и как стражите го хванали и го завели при царя, и какво му рекъл царят.
Старецът го утешил и обещал, че ще му помогне да намери летящия кон.
И те отново тръгнали на път. Вървели, що вървели, замръкнали на едно място и легнали да поспят. Щом момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го пренесъл далеч-далеч напред. На сутринта го събудил и двамата пак потеглили. Вървели те, ала по пладне слънцето започнало силно да припича. Старецът рекъл:
— Хайде да си отдъхнем, че много се уморихме! — и те се отбили под една дебела сянка.
Царският син легнал и веднага заспал. Тогава старецът го взел на ръце и го пренесъл в царството на могъщия цар. Събудил го и пак тръгнали. Щом наближили царския дворец, те се изкачили на един хълм, откъдето всичко се виждало, и старецът казал:
— Ето виждаш ли двореца на могъщия цар? Там живее летящият кон. Шест стражи пазят голямата порта. По-нататък навътре има още деветдесет и девет по-малки порти и пред всяка стоят по двама стражи. Ти ще минеш през всички порти, без никой да те види. Ще влезеш накрая в един яхър и там ще видиш коня. Един коняр го държи за юлара. Той ще спи и няма да може да те види. Юздата на летящия кон е окачена на един пирон и е много хубава, седлото — също. Ти хвани внимателно юлара и тръгни с коня право насам. Не се подлъгвай да вземаш седлото и юздата, колкото и да ти харесват, защото стражите ще те хванат.
Момъкът тръгнал, този път изпълнил точно заръките на стареца и скоро-скоро се върнал при него с летящия кон. Дядото много се зарадвал, че царският син се вслушал в думите му, двамата се качили на коня и полетели към двореца, където било златното пиле. Щом наближили, царският син рекъл:
— Много ми харесва този кон. Да има как, не бих го дал на царя!
— Щом толкова го харесваш, аз ще направя друг кон, него да дадеш на царя.
И старецът духнал и на мига се появил един кон, досущ като първия.
— Този кон закарай на царя, за да изпълниш обещанието си — казал старецът.
Царският син така и направил. Конят бил толкова силен, че като препускал по улиците, калдъръма трошал, а като дишал, капаците на прозорците събарял. Щом го видял, царят много се зарадвал, простил на момъка, дал му златното пиле с кафеза, дал му и дъщеря си. Царкинята била много хубава и царският син мигом я заобичал.
Царят подарил на дъщеря си пръстен, който светел като слънцето, и одежди, които можели да се поберат в лешникова черупка. Царкинята ги дала на своя жених да ги пази, качили се двамата в позлатена каляска и тръгнали.
Отишли веднага при стареца, взели и него, а юлара на коня вързали за каляската. Дълго пътували те и стигнали до една гора. Старецът казал, че трябва вече да се разделят. Царският син му благодарил и рекъл:
— Дядо, ти направи толкова много за мен! Никога няма да те забравя!
Старецът се усмихнал и отвърнал:
— Направих всичко това заради твоето добро сърце и заради смелостта ти!
Прегърнали се двамата за сбогом, старецът им показал откъде да минат и се изгубил в гората. А царският син продължил по пътя си със своята невеста. Пътували, пътували младите и стигнали до един хан. Спрели там да си починат и да похапнат. Влязъл царският син в хана и що да види — ханджиите били неговите братя.
Щом двамата братя тръгнали по горния път, рекли си: „Къде ще търсим златното пиле? Нито сме го чули, нито сме го видели! Добре ще е да направим един хан и да търгуваме, докато умре баща ни, а после ще се върнем.“ Както рекли, така и направили. Отворили хан и започнали да търгуват. А сега, когато видели брат си, те веднага го познали. Той взел да ги разпитва имат ли баща, майка, сестри и братя и откога са тук. Братята отначало започнали да го лъжат, но щом разбрали, че и той ги е познал, си признали, че са царски синове, че имали златно ябълково дърво и едно златно пиле изяждало всички ябълки, че баща им ги изпратил да намерят пилето, но те не знаели къде да го търсят и затова решили да си отворят хан и да търгуват, а като умре баща им, да се върнат в царството. Най-малкият брат ги попитал:
— Ами ако видите малкия си брат, можете ли да го познаете?
— Веднага ще го познаем! — рекли и двамата.
— А има ли той някъде белег?
— Да! — отговорили и двамата. — На гърдите и на дясната ръка.
Тогава най-малкият брат им показал белезите си и попитал:
— Такива ли са?
Те казали:
— Такива са! — и започнали да си правят някакви знаци.
Тогава той им рекъл:
— Аз съм най-малкият ви брат, аз намерих златното пиле и сега се връщам при баща ни. Водя със себе си и своята невеста и един чуден летящ кон. Затворете хана, мои скъпи братя, и да си идем заедно!
Те затворили хана и се качили в каляската при златното пиле и невестата на брат си, а той — на коня. По пътя големите братя започнали да си говорят: „Като отидем при баща ни, той ще каже, че е намерил златното пиле, а че ние не сме го търсили и сме отворили хан. Баща ни ще ни погуби. Затова по-добре е ние да го убием и да занесем в двореца пилето. Ако баща ни попита къде е той, ние ще кажем, че се е изгубил по пътя и не знаем къде е.“
Спрели каляската, свалили брат си от коня и го завели в една гора. По-големият брат предложил веднага да го убият, но вторият рекъл:
— Дето ще влизаме в такъв грях, по-добре е да го вържем за някое дърво по-навътре в гората и той да си умре от глад.
И мигом го хванали, вързали го здраво с едно въже, върнали се в каляската, заклели невестата на брат си никому нищо да не казва и потеглили към бащиния дом.
Стигнали скоро в двореца на царя, а той много се зарадвал, като видял, че носят златното пиле. Попитал ги за малкия им брат, а те казали, че той бил тръгнал по друг път и не знаят къде е. Всички в двореца се застягали за сватба. Големият брат много харесал невестата на най-малкия и искал да се ожени за нея.
А момъкът стоял вързан два дни и две нощи. Чак на третия ден минал един козар с козите си и го отвързал. Той бил прималял от глад и козарят го нахранил. Царският син му благодарил, сменили си дрехите и момъкът се запътил към царството на своя баща.
Там никой не го познал, защото бил облечен в дрипавите дрехи на козаря. В двореца пък, където вече усилено се готвели за сватбата, стражите дори не искали да го пуснат.
Момъкът се примолил да му дадат да цепи дърва, за да си заслужи поне хляба. Прибрали го в кухнята, където готвели вкусни ястия за сватбата на големия брат. Прозорците на невестините покои гледали към кухнята. Един ден най-малкият син извадил светещия пръстен и го насочил към прозореца. Цялата стая светнала като слънце. Царската невеста за миг много се изплашила, но после се сетила, че тази светлина идва от пръстена, който бил останал у жениха й. „Той сигурно е тук, но се крие някъде“ — помислила си тя.
И щом дошъл денят за сватбата и слугите казали на невестата да се приготви, тя рекла:
— Ще се венчая само ако ми ушиете одежда, която може да се побере в лешникова черупка! Иначе — няма!
Чул това царят и заповядал да разпратят глашатаи из цялото царство. „Който може да ушие такива женски одежди, че да се съберат в лешникова черупка, да ги занесе на царя. Каквото и да поиска този човек от царя, той ще му го даде!“ — викали глашатаите по улици и по мегдани.
Шивачите от цялото царство взели да се питат един друг какви ли ще са тия одежди и кой ли ще може да ги ушие.
А най-малкият брат отишъл при един шивач и казал:
— Аз мога да ушия одеждите!
Шивачът погледнал с насмешка окъсаните му дрехи и рекъл:
— Я се махай оттук! Ние сме големи майстори и никой не се наема да ги ушие, та ти ли, просякът, ще ги ушиеш!
— Ще ги ушия — повторил момъкът. — Ако ги започна още тази вечер, на заранта ще ги имаш готови.
— Е, а колко ще ми вземеш? — попитал го шивачът на шега.
— Колко ще ти взема ли? Ще ти взема един шиник лешници, една печена пуйка и една пита. Тази вечер ми дай плата и на сутринта дрехите ще бъдат готови. Ако искаш, мога да ги ушия и в твоя дюкян.
Шивачът пресметнал, че питата, пуйката и лешниците ще му струват най-много тридесет-четиридесет гроша. А ушие ли този момък одеждите, шивачът ще получи каквото си поиска от царя, ако пък не го направи — какво от това, ще нахрани един сиромах.
Купил той пита, печена пуйка и шиник лешници, дал ги на момъка и го оставил в една стая да шие. Момъкът се нахранил с пуйката, а лешниците чупил и ял, чупил и ял чак до сутринта. Когато съмнало, шивачът отишъл при него и го попитал:
— Уши ли одеждите?
Момъкът извадил от джоба си един лешник, счупил черупката му, извадил одеждите и рекъл:
— Ето ги!
После ги сгънал, прибрал ги пак в лешника и му ги дал да ги занесе на царя. Като видял дрехите, царят много се зарадвал, че в царството му има такъв майстор, казал да му дадат злато, сребро и пари колкото си поиска, а одеждите занесъл на царкинята. Щом ги видяла, тя веднага ги познала и си рекла: „Той наистина е тук!“
На другия ден слугите отново отишли да й заръчат да се приготви за венчаване, но тя казала:
— Първо накарайте всички хора в царството да минат покрай мен и да ми кажат по една дума и тогава ще се венчая!
Царските хора съобщили това на господаря си, а той заповядал глашатаите да оповестят: „На сутринта всички поданици да минат покрай царската невеста и да й кажат по една дума! Който не изпълни заповедта на царя, ще бъде наказан!“
На сутринта хората тръгнали към двореца, за да минат покрай царската невеста. Всички се извървели, само просякът, който ушил дрехите на невестата, не се вестявал. Тя се обърнала към царските хора и попитала:
— Има ли още някой в царството?
— Има само един просяк, който е много дрипав, та затова не го доведохме — отговорили те.
Тя пожелала да го доведат. Още отдалеч познала най-малкия син на царя, затичала се към него, прегърнала го и започнала да плаче. Царят и всички, които се били насъбрали там, се зачудили защо ридае хубавата мома. Тогава царската невеста завела момъка при царя и му казала:
— Царю, това е най-малкият ти син! Той намери златното пиле! Моят баща ме даде на него! Ала когато идвахме към твоето царство, намерихме големите ти синове да търгуват в един хан. Качихме ги в каляската, за да си дойдат и те тук, при тебе. Те обаче отведоха моя жених в гората и го вързаха за едно дърво, за да умре от глад, а мен заклеха никому да не казвам. Сега го открих жив и здрав и искам за него да се венчая. Моля те, царю, изпълни молбата ми!
Щом чул това, царят силно се разгневил, веднага наредил да изгонят от царството големите му синове и вдигнал голяма сватба на най-малкия си син. Дал му половината от царството си, а когато умрял, синът взел и другата половина. Той бил много добър цар и всички много го обичали. Понякога дори разрешавал на златното пиле да излиза от кафеза си и да яде златните ябълки.
И толкова добре управлявал царството си, че хората и досега още приказват за него.