Приказка за кралското достойнство

Живял някога един много мъдър крал със своята кралица. Те имали един единствен син, когото наричали Джей. Той бил снажен и красив. Когато навършил пълнолетие, кралят го извикал при себе си и му рекъл:
– Скъпи синко, дойде време да се разделим. След тринадест дни на четиринадесетия, по изгрев слънце ще стигнеш мястото, на което ще продължиш да живееш самостоятелно. Запомни едно: най-добрият съветник в живота ще ти бъде сърцето. То ще ти покаже как да съхраниш в себе си кралското достойнство. Джей нарамил торбичката с храна, която му дали за изпът, и тръгнал на Изток – там, откъдето изгрявало слънцето.Още щом напуснал бащиния си дворец, пъстрокрила птичка със златно гребенче на главата изпърпала с крилете си и му казала добродушно с човешки глас:
– Джей, запази радостта в себе си. Само тя може да съхрани мъдростта на сърцето ти. И само така то ще може да те води по истинския път, да те спасява дори в най-тежките моменти.
– Благодаря ти, мила птичко – изрекъл принцът и закрачил още по-уверено.
Пътят му минавал през много зеленина и цветя, и той блаженствал от свежестта, която му поднасяли те. Но после той започнал да става прашен, а след това стръмен и скалист. От умората походката му се свлякла, лицето му се изкривило, дрехите и обувките му се изпокъсали. Настигнал го селянин с каруца и му предложил да пътува с него, докато пътищата им съвпадат. Джей приел радостно поканата. И както в началото нямал особено желание да разговаря, така след това дал воля на умората си – толкова се разбъбрил, че селянинът спрял добичетата, които теглили каруцата, и му рекъл:
– Млади момко, никакъв кралски син не си ти. Кралете говорят малко и ако казват нещо, то е разумно. – После добавил – И нямат такъв окаян вид като тебе. Слизай от колата, лъжци не возя.
Натъжен Джей слязъл от каруцата и много се затруднил да разбере къде е сбъркал. Защо ли сърцето му не го посъветва?!
– Не тъгувай, Джей, ти позволи на умората да измести радостта ти. Животът предлага трудности, които ти сам трябва да преодолееш – отново се появила птичката при него. – А на добрия човечец не се обиждай. Обидата затваря сърцето за радостта. Само си вземи поука.

„Прав беше селянинът“ – рекъл в ума си принцът и продължил да върви по пътя си. Вървял, що вървял – пътят го повел през някаква пустиня. Храната в торбичката отдавна била свършила. Кесийката със жълтиците той изгубил някъде по пътя си. Стомахът му се свил, жажда изсушила устата му. Срещнал го един пътник и като видял измъчения му вид, разделил с него къшея хляб, който имал. Междувременно разпитал Джей кой е, кои са родителите му, къде отива … Принцът му разказал съвсем искрено всичко от „А“ до „Я“.
– Хм, не ти вярвам – изрекъл той и отминал своя събеседник.
Принцът отново се натъжил – сега пък защо не му вярват.
– Джей, не тъгувай – чул гласът на птичката. – Пътникът с удоволствие раздели къшея хляб с тебе, но не ти повярва, защото кралете никога не вземат – те дават. Не се разстройвай и не губи радостта си – накрая му напомнила тя.
След тези думи принцът се посъвзел, продължил да върви на изток и стигнал до едно селище. По едно време му доскучало, изгубил търпение и започнал да разпитва наляво, надясно, где когото срещне, как да стигне до мястото, където трябвало да продължи да живее. Хората го гледали с недоумение и вдигали рамене. Един малчуган, като разбрал, Че Джей е кралски син, му се изсмял: - Кралете никога не питат, защото те нямат проблеми – изрекъл той и се изгубил в тълпата. Принцът страшно се ядосал и тъкмо се запътил към една страноприемница, за да удави във вино яда си, когато отново чул мъдрия глас на птичката със златното гребенче:
– Не отивай там, Джей. Фалшивите неща в живота привличат по-лесно човека, отколкото онова, което го издига над препятствията и което му дава достойнство – изрекла тя, а после почти на ухото му нашепнала – Кралете наистина нямат проблеми – те винаги имат готови решения – и зашепнала по-тихо – Слушай внимателно: най-късият път до всяко нещо е спокойствието.
Птичката го посъветвала като излезе от селището, да се отбие на брега на морето, да се потопи във водите му и то ще отнеме цялото напрежение. Така и направил принцът – послушал мъдрата птичка. После му било много по-леко да върви. Почувствал как радостта отново се върнала в сърцето му и му давала сили и в студ, и в пек, в черната нощ, и в светлия ден.

Не усетил принцът как на изгрев слънце, след тринадесет дни на четиринадесетия, пред него се открил приказен дворец. Той бил потопен в розови храсти, зеленина и цветя. Златните чучури на фонтаните пръскали с водните си струи прохлада наоколо. От таваните на огромните зали на двореца се спускали тежки полилеи от злато, сърма и коприна. Нозете потъвали в пъстри персийски килими. Принцът бил така изненадан и така бурно се зарадвал, така се затресъл, че дворецът рухнал от неговия израз на щастие. Но рухнал така, че всички ценности в него се съхранили. Нито една драгоценност не го загрозявала. А Джей си казал искрено: „Голяма работа – някакъв дворец бил рухнал“. Просто и той не знаел как, но дворцовите ценности загубили стойността си за него и той започнал да ги раздава на всеки, който минавал наблизо. Така раздал всичко и нищо не оставил за себе си. „По-важно е да успея да запазя достойнството си“ – рекъл си на ум доволно той и едва сега, за първи път в живота си, изпитал цената на истинската радост. В този момент той чул познатия глас на пъстрокрилата птичка:
– Благодаря ти, момко. Ти ме избави от зла участ.
Принцът се огледал нагоре – не я видял. Но недалече от него стояла чудна хубавица с блестящи очи и дълги коси, със златна корона на главата. Тя му разказала как зъл магьосник я превърнал в птица и я проклел да не възвръща човешкия си облик, докато не срещне момък, който е способен искрено да се откаже от най-големите скъпоценности, които притежава в името на някакво благородно качество. - Как бих могъл да се отплатя – попитала доброжелателно тя накрая.
– Мила девойко, благодарение на твоите съвети успях да изпитам истинската радост и сега за нищо на света не бих я заменил с друго. Разбрах, че само тя прави човека много богат. Само чрез нея той може да разбира себе си и другите хора. Бих искал да я съхраня до края на живота си – големите очи на принца сияели в мека светлина. Спокойствието вътре в него придавало обаяние на красивата му стройна снага. Той се усмихнал на красивата девойка със златната корона и я взел за съпруга. После тя го завела в храма на Светлината. Там имали право да пребивават само хора, които познавали истинското достойнство. Защото именно то е извор на истинската радост. Всички заедно отпразнували сватбата на младоженците и двамата останали да живеят до края на живота си в този храм. Нищо не идва даром. Човек сам прави своя избор в живота си и сам определя какви богатства да притежава.