Птича приказка

Право да ви кажа, деца, никак не се учудвам, че не разбирате какво си приказват птичките. Те говорят на човешки език само сутрин, когато вие още спите. По-късно, през деня, не им остава много време за приказки. Нали знаете как се трепят от сутрин до вечер — тук да зобнат някое зрънце, там да изровят червей или пък да клъвнат някоя муха във въздуха. Крилата на птичия татко само дето не се откъсват от работа, а птичата майка пък трябва да се грижи за децата в къщи. Затова птиците разговарят само сутрин, когато отворят прозорците на гнездата си и изнесат юрганчетата да се проветряват, и докато си приготвят закуската.
— Добрутро — подвиква косът от бора на своя съсед, врабеца, който живее в капчука. — Време е веч, време е веч.
— Знам, знам, знам — отговаря врабецът. — И аз бързам да хвръкна, нещо да отмъкна в миг, чик-чирик. Да напълня чър-чър-чъррр гладните гърла, нали разбра?
— Тъй тъъй, тъй тъъй — гугука гълъбът на стряхата. — Големи грижи, братко! Мал-ко зър-наа, малко зър-наа!
— Точно така, точно така — приглася врабецът, като се измъква от креватчето си. — Туй го правят леките коли, чурули. Докато имаше повече коне, навсякъде се сипеха зърна. А сега? А сега? Колата фър-фър префучи и не остави нищо, ниищо.
— Сал смърди, сал смърди — обажда се пак гълъбът. — Тежък живот, гу-гу-гуу. Най-добре да я ударя през просото. Само обикалям и гугукам и каква полза от това? Нито шепичка зърна. Тру-труудно положение!
— Да не мислиш, че на врабците им е по-лесно? — настръхва врабчо. — Ако нямах семейство, чик-чирик, колко пъти да съм хванал пътя…
— Като врабеца от Дейвице, а? — прекъснало го мушитрънчето от храсталака.
— От Дейвице ли? — казал врабецът. — Аз имам там един познат, Филип се казва.
— Тоз е друг — отговорило мушитрънчето. — Казваше се Пепик. Той беше такъв един рошав врабец, знаете, нито се миеше, нито се решеше и по цял ден мърмореше, че в Дейвице било скучно и досадно, че другите птици живот си живеели — зиме отлитали на юг, кой в Ривиерата, кой в Египет… Например скворците и щъркелите, и лястовичките, и славеите. Само врабците се блъскали цял живот за тоя, що духа. „Аз няма да оставя тай работа току-така, заканваше се Пепик. Ако някаква си лястовичка, дето живее край Вълтава, може да пътува до Египет и обратно, защо да не мога и аз?! Ще го направя, така да знаете! Само да си приготвя багажа. Ще си взема четката за зъби, пижамата, ракетите и топките, че да играя там тенис. Охо, мен на тенис никой не може да ми излезе насреща. Аз вече съм му хванал чалъма — ще се преструвам, че удрям топката, а вместо нея ще излитам аз самият и като рекат да ме пернат с ракетата, ще духвам, или с други думи — ще хвръквам обратно. А след като ги победя всичките, ще си купя Валдщейнския дворец и ще свия гнездо под стряхата му. Само че не от обикновена слама, а от оризова, от пухослам и файнсламин, от морска трева и от конски косми, и катеричи опашчици — тъй да знайте, тъй да знайте!“ Така се перчеше Пепик всяка сутрин ни проглушаваше ушите с това, че му е дошло до гуша да стои в Дейвице и че ще отлети за Ривиерата.
— И отлетя ли? — попитал косът от бора.
— Отлетя — казало мушитрънчето. — Една сутрин замина на юг. Само че врабците никога не отлитат на юг и затова не знаят пътя. А врабецът Пепик на всичко отгоре нямаше и достатъчно пера, или с други думи, пари, за да пренощува в някоя странноприемница. Нали знаете — всички врабци са прелетарии, защото по цял ден прелитат от стряха на стряха. С две думи — Пепик стигнал криво-ляво до село Кардашова рекичка и не могъл да продължи, защото нямал нито стотинка. Тъй че дори се зарадвал, когато кметът на врабчетата от Кардашова рекичка му казал приятелски: „Слушай бе, тарикат с тарикат, хаймана такава, скитнико неден, ти да не мислиш, че ние тука се замеряме с конски понички, та да има и за всеки скитник, странник, просяк и лентяй? Ако искаш да получиш жителство в Кардашова рекичка, трябва да обещаеш, че няма да кълвеш на площада, нито пред кръчмата, нито на шосето като нас, кореняците, а само на къра. За квартира ти отпускаме по административен ред малко слама в сайванта, пореден номер петдесет и седем. Ха сега подпиши тая декларация и да ти видя опашката!“
Ето как врабецът Пепик от Дейвице остана в Кардашова рекичка, вместо да отиде в Ривиерата.
— И до сега ли е там? — попитал гълъбът.
— Да — отговорило мушитрънчето. — Аз имам там леля и тя ми разправя за него. Само се подигравал на врабците от Кардашова рекичка и ги дразнел: да си врабец в Кардашова рекичка било жива скука и наказание нямало, ни трамваи като в Дейвице, ни толкова автомобили, ни стадиони като „Спарта“ и „Славия“ и изобщо нищо нямало и той нямал намерение да умре от скука в Кардашова рекичка. Бил поканен на Ривиерата и само чакал да получи пари от Дейвице. Толкова врели-некипели изприказвал за Дейвице и за Ривиерата, че и врабците от Кардашова рекичка започнали да вярват, че другаде ще им бъде по-добре, зарязали си зобането и взели само да цвъртят, гълчат и роптаят, както правят всички врабци по света, и да нареждат: „Всякъде другаде кеф, кеф, кеф!“
— Ами да — обадила се синигерката от дряновия храст, — срещат се такива шантави птици. Да вземем лястовичката, дето живееше в Колин, тоя плодороден край. Прочела тя във вестника, че у нас каквото и да се направи, все калпаво излиза и че в Америка всяка работа си намирала майстора и тям подобни и все в тоя дух. И взе лястовицата, че си науми да иде в Америка и да види като как изглежда тая работа. И наистина замина.
— С какво? — побързало да се осведоми мушитрънчето.
— Не знам — отговорила синигерката. — Сигурно с параход. А може и с дирижабъл. Какво й е пречело да си направи в корема на дирижабъла гнездо или кабина с прозорче, та да си подава главата навън, че и да плюе, ако стане нужда. Накратко, след една година тя се върна и каза, че била в Америка и че там всичко било различно от нашето. Не можело да става и дума за сравнение. Какъв напредък, какво нещо! Например там нямало никакви чучулиги, а къщите били толкова страшно високи, че ако някой врабец свиел гнездо под стрехата и от гнездото му случайно паднело яйце, то това яйце щяло да пада толкова дълго, че докато падне, от него щяло да се излюпи врабче, щяло да порасне, да се ожени, да си, излюпи цял орляк деца, щяло да остарей и да умре в напреднала възраст. Тъй че на тротоара вместо врабещкото яйце щял да падне умрелият стар врабец. Толкова високи били къщите там. Лястовичката разправяше още, че в Америка всичко се строяло от бетон и че тя също се научила да прави това. „Нека дойдат всички лястовички да видят как се строи гнездо от бетон, а не от кал, както правят глупавите лястовички и до днес“, каза тя.
И тъй, долетяха всички лястовички от всички краища на Чехословакия. Те бяха толкова много, че хората трябваше да опънат седемнайсет хиляди триста четирсет и девет метра телефонна и телеграфна жица, за да има къде да накацат. А след като се събраха всички лястовички, американската лястовичка им каза: „Внимавайте сега, момчета и момичета, да ви обясня как строят в Америка къщи, или с други думи, гнезда от бетон. Най-напред се докарва купчина цимент. След това се докарва купчина пясък. После се налива вода и се забърква каша и от тая каша се построява модерното гнездо. Ако няма цимент, вместо да си правите гнездо от бетон, ще си го направите от хоросан. В такъв случай кашата се прави от вар и пясък, но варта трябва да бъде гасена. Най-напред ще ви покажа как се гаси вар.“ Щом каза това и фър-р-р, отлетя до един строеж да донесе негасена вар. Взе една бучка вар и фър-р-р, литна обратно при лястовиците. Но тъй като в човката е влажно, варта започна да се гаси в устата й, да съска и да пари. Лястовичката се уплаши, пусна бучката вар и извика: „Сега вече знаете как се гаси вар. Олелеее, как пари! Майчицеее, как щипе! Божкее, боже, ох-ох-ох-ох, леле-мале, и-и-и, а-а-а, оу, ау, ай-ай-ай-ай, тюх да му се не види макар, уф-уф-уф-фуй, че то било като жар! Ето как се гаси вар!“ Щом останалите лястовички я чуха как плаче и нарежда, тръснаха опашки и без да чакат, литнаха към къщи. „Само това ни оставаше, рекоха си те, да си изгорим човките!“ Ето защо лястовичките и до днес строят гнездата си от кал, а не от бетон, както искаше да ги научи американската лястовичка. Само че, мили хора, аз бях тръгнала на пазар. Време е да ви оставя.
— Синигерке, ма — обадила се тогава жената на коса, — и тъй отиваш там, купи ми едно кило дъждовници, ама по-длъжки да са. Аз днес няма да мога, защото трябва да уча децата да хвърчат.
— Ще ти услужа с удоволствие, съседке — казала синигерката.
— Много добре знам какво значи да научиш децата си да летят както трябва.
— Обзалагам се, че не знаете кой ни е научил да летим — обадил се скворецът от брезата. — Аз ще ви кажа. Знам го от карлщейнския гарван, който долетя при нас по време на големите студове. Този гарван е вече на сто години и е чул това от своя дядо, който пък го е научил от прадядо си, а на него му го е казал прачичото на баба му по майчина линия — така че това е самата истина. Както знаете, понякога нощем се виждат падащи звезди. Някои от тези падащи звезди обаче не са никакви звезди. Те са златни небесни яйца. И понеже такова едно яйце пада чак от небето, то се нагорещява от дългото падане и започва да свети като огън. И това е самата истина, защото съм го чул от карлщейнския гарван. Само че хората ги наричат иначе тези яйца — метър или монтьор, или ментор, или мотор… не знам точно как…
— Метеори — казал косът.
— Да — съгласил се скворецът. — По това време значи птиците не умеели да летят, ами тичали по земята като кокошките. Като видели, че от небето падат такива яйца, рекли си: „Я да ги измътим, че да видим какви птици ще се излюпят от тях“. Това е самата истина, защото съм го чул от гарвана. Една вечер тъкмо си говорели за това, когато отвъд гората паднало от небето сияещо яйце. Чуло се как просвистяло във въздуха и паднало с трясък на земята. Всички се затичали към него, но най-напред тичал щъркелът, защото има най-дълги крака. Щъркелът намерил златното яйце и го взел в ръцете си, но то било нажежено от падането и щъркелът си изгорил и двете ръчички. Въпреки това той успял да занесе нагорещеното до червено яйце при останалите птици. След това веднага — цамбур! — скочил във водата, за да разхлади обгорилите си ръчички. Ето защо оттогава щъркелите бродят из водата — за да си охлаждат крайниците. Това ми го каза оня гарван.
— И какво още ти каза? — попитало мушитрънчето.
— След това — продължил скворецът, — се приближава с люлеещата си походка една дива гъска, за да измъти горещото яйце. Но яйцето било все още толкова нажежено, че гъската си изгорила корема и трябвало да скочи в езерото, за да разхлади корема си. Затова гъските и до ден-днешен плуват по корем във водата. После всички птици се изредили да мътят небесното яйце.
— И мушитрънчето ли? — попитало мушитрънчето.
— И то — отвърнал скворецът. — Всички птици на света седели върху яйцето, за да го мътят. Само когато казали на кокошката, че е дошел нейният ред, кокошката се оперила:
„Кво, кво? Че кога, че кога? Трябва да кълва, да кълва. Аз не мога без кльопачка. Да не съм глупачка?!“
И не отишла да мъти небесното яйце. След като всички останали се изредили, от него се излюпил божи ангел. А след като се излюпил, той не почнал да кълве и пиука като другите птици, ами полетял право към небето и пеел алилуя Осанна. После казал:
„Птички, какво ли да ви дам за награда, че сте ме измътили с толкоз любов? От днес нататък летете в небесата! Ей така замахвате с крила и хоп! — полетявате. Внимание: едно, две, три!“ И когато казал „три“, всички птици хвръкнали във въздуха и продължават да хвъркат така до ден-днешен. Само кокошката не се научила да лети, защото не искала да мъти небесното яйце. И всичко това е самата истина, защото го разправя карлщайнският гарван.
— Внимавайте сега — казал косът. — Едно, две, три.
Опашчиците трепнали, крилата се размахали и всяка птичка литнала със своята песен по своята работа.