Приказка за мама и дете

Дете: Толкова въпроси
главичката ми носи.
Въпросите са сто
и започват със „Защо“.
Защо съм се родила?
Преди къде съм била?
Защо не съм голяма?
Защо обичам мама?
Защо съм аз момиче?
На кого приличам?
Защо другите деца
не живеят у дома?
Защо се казвам Мими?
Защо болката боли ме?
Защо зъбче ми се клати?
Кой братче ще ми прати?

Мама: Мила моя, бързаш ти
да знаеш всичко, разбери,
Малка си за тез неща.
Ще узнаеш някога сама...

Дете: Искам аз сега да знам,
защо момченце е Иван,
А аз момиче съм, кажи?
Защо с руси съм коси?

Мама: Ех, че си ми упорита,
за всичко искаш да попиташ.
Ела, седни сега при мен,
че ни чака дълъг ден.
Ти роди се в слънчев ден,
най-хубавият ден за мен
и оттогава си с нас-
с мен, с татко, всеки час.
Ти беше мъничко дете,
държах те в двете си ръце.
Щастливи сме двамина,
аз и татко, че те има.

Дете: Като била съм толкоз малка
с биберона-залъгалка,
как разбираше ме ти-
не знаех и думичка, нали?

Мама: На мене викаше ми „Ма“,
на татко „Та, та, та.“
Всичко наоколо тогава
със свои думички кръщава.
Думите ти бяха кратки,
най-нежните и сладки,
каквито аз не знам преди
дали могъл е други да реди.
Помня първите ти крачки,
помня първите играчки.
Първото ти зъбче, помня.
Радост донесе ни огромна.
Спомням си аз тогава
Как се радваше и баба.
Омеси ей такваз погача
щастлива да си, да не плачеш.

Дете: Каква е първата беля,
която съм направила сама?
Макар, че при мен белите
толкова са, колкото и дните.
Спомням си оназ беля,
когато цялата стена
боядисах аз от край до край.
Още ми се сърдиш май.
Спомняш ли си ти белята,
когато в хола аз цветята
полях със каната с вино
да пият за Новата година?
Спомняш ли си и когато
със кофичката и с лопата,
направих снежната купчина
под леглото, за лятото да има.

Мама: Много бяха твоите бели,
но мила моя, разбери,
обичат те и татко, и мама...
Беля няма толкова голяма,
която не прощават те
на любимото свое дете.
За нас, мила, ти си всичко-
малка Богиня в поличка.
Ето, че последна година
ти си в детската градина.
Наесен за радост на нас
вече ще си в първи клас.
И като дим през комините
ще минават годините,
но желаят ти татко, мама,
когато пораснеш голяма
да носиш в своето сърце,
частица мъничка поне
обич в годините нататък,
за да бъде животът ти сладък.

Стихчето е от детската книжка „Есенни боички“ с автор Иван Мишев

Снимка: sxc.hu