Бялото конче

И тази, както всички приказки по света, започва с имало едно време. Да, имало едно време едно хубаво малко бяло конче. Нека да го наречем Белушко. Но всъщност, защо ние да го наричаме така. То си имаше прекрасно име, дадено му от неговия стопанин – Вятърко. Искал стопанинът му като порасне да стане бърз като вятъра, силен като ураган и кротък като летен повей. По цял ден Вятърко играел на воля по полянките около къщата на стопанина, покрай рекичката, която преминавала наблизо. Понякога то спирало под върбите на сянка, вслушвало се в песента на птиците и тогава то се натъжавало, защото нямало с кого да си играе и се чувствало много самотно. Опитвал се Вятърко да се сприятели с малкото прасенце, което ровело със зурличка в земята и търсило грудки и корени. Когато се срещнели, винаги се поздравявали. Прасенцето казвало „грух, грух“, което на неговия език означавало „Добър ден“ или „Здравей“. Понякога значело „Довиждане“ и веднага след това, то се затичвало към рекичката, избирало някое равно и мочурливо място, заравяло се в калта и грухтяло от удоволствие. Кончето разбрало, че „грух, грух“ може да значи и „Ех, че хубаво е тук“, но то не било напълно съгласно с това.

Вятърко най-много обичаше да си играе с Гошко, внучето на стопанина, което живееше в града. Но дойдеше ли лятото, те винаги играеха заедно и лудуваха до насита. Но това време бързо свършваше и отново Вятърко оставаше сам. И това лято неусетно свърши. Дойде есента. После зимата. През пролетта се разтопиха снеговете и тя една сутрин поднесе на кончето най-прекрасният букет, който то някога бе виждало – стотици цветчета танцуваха по полянката, поклащайки главички и тела под звуците на топлия летен повей. Кончето цял ден скачаше и играеше по полянката както никога досега. Вечерта, когато Вятърко се прибра в конюшнята доволно и щастливо, то най-после си помисли, че е намерило най-после приятели, с които може да си играе.

На следващата заран кончето се събуди рано-рано и преди още слънцето да изгрее, то беше вече на полянката. Тъкмо искаше да поздрави цветята, слънцето изгря и те бяха толкова улисани с неговото посрещане, че дори не забелязаха Вятърко. Той много се натъжи. Тогава кончето отиде до реката, за да си поиграе с водата. Вятърко се наведе над нея и видя образа на друго бяло конче. Първо помисли, че това е неговото собствено отражение, но този път другото конче имаше на челото си черно кръгче, което приличаше на диадема. Вятърко вдигна очи и о, чудо! На отсрещния бряг стоеше едно също толкова бяло и малко конче, като самият него.
– Здравей! – успя само да каже Вятърко .
– Здрасти. – каза другото конче, което бе конче-момиченце.
– Искаш ли да си поиграем? – най-после успя да промълви Вятърко.
– С непознати не играя. – тропна с копитце кончето отсреща.
– Тогава да се запознаем. – предложи Вятърко и протегна напред едно от предните си крачета, както правеше стопанинът, когато се запознаваше с някого.
– Ха-ха! – изсмя се кончето-момиченце. Къде се е чуло и видяло кончета да се запознават така. Та ние имаме копитца, а не ръце. И ако искаш да знаеш, аз съм тук за малко. На гости съм с мама у наши приятели в долния край на селото и нямам никакво намерение да се запознавам с когото и да било.
Рече това и препусна през полянката надолу по пътя, водещ покрай върбите.

На следващия ден Вятърко видя кончето-момиченце на полянката. Сърцето му затупка силно като копитца на десетки малки кончета. Вятърко се наведе, откъсна с устните си една маргаритка и се приближи до нея.
– Здравей. – каза срамежливо то. – Това е за теб.
– Това пък какво е? – каза тя и извърна глава на другата страна.
– Цвете, което откъснах за теб. Заповядай...
– Цвете ли! – почти ядосано каза кончето-момиченце и тропна с копитце. Това е стрък трева. Тя взе маргаритката, пусна я на земята и я стъпка с предните си крачета.
– Мразя маргаритките, защото нито ароматът им, нито пък вкусът им са достойни за мен. – тропна с копитце, вдигна горделиво глава и бавно тръгна към долния край на селото без дори да каже „Довиждане“ на Вятърко.

На другия ден Вятърко отново отиде при реката, но кончето-момиченце не беше там. Минаха доста дни, когато Вятърко я видя на полянката отново. Приближи до нея и видя, че тя не е сама . Наблизо в тръните пасеше едно малко магаренце, кафяво и с големи уши. От време на време то вдигаше глава и изреваваше така, както могат само магаретата. Вятърко се зарадва, че ще има още един приятел, с когото ще може да си играе.
– Това е моят нов приятел – каза кончето-момиченце. Днес го срещнах за първи път, но виж колко е красив. Дългите му уши не са ли прекрасни? Виж само какъв силен глас има – роден е за певец.
И за да покаже, че това е точно така, магарето зарева колкото му глас държи. Ревът уплаши птичките по дърветата и те отлетяха в различни посоки.
– Хайде да тръгваме – обърна се кончето-момиченце към магаренцето, той не ни е достойна компания – и посочи с глава към Вятърко.
Магаренцето изрева още веднъж и тръгна с клепнали уши след нея. Вятърко повече не видя нито кончето-момиченце, нито магаренцето.

След години в селото се чу, че те се оженили. Имали си много красиви кончета за дечица, но по душа били истински магарета.