От небето падат камъчета

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му – зелена, а ботушките – жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.

Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:

– Олеле! Кой ме удари?

– От небето падат камъчета – пошегувал се вятърът.

– Кукуригууу! – изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:

– Защо си хукнало, петленце?

– От небето падат камъчета! – отговорило задъхано петлето. – Бягай, защото камъчетата ще ни избият!

– Ама че работа! – гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.

То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.

– Защо бягаш, петленце? – навирил нагоре острото си носле таралежко.

– Питай патарана! – отговорило петлето.

– Защо бягаш, патаране? – обърнал се таралежко към патарана.

– От небето падат камъчета! – гракнал патаран. – Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!

Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-патаран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.

Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:

– Защо бягаш, петленце?

– Питай патарана!

– Защо бягаш патаране?

– Питай таралежка!

– Кажи, таралежко, защо бягаш?

– От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.

Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги? – Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошкарка.

– Защо бягаш, петленце?

– Питай патарана!

– Защо бягаш, патаране?

– Питай таралежа!

– Защо бягаш, таралежко?

– Питай, дългоушко!

– Защо бягаш, дългоушко?

– Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!

– Олелеее! – плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.

Станали петима : петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.

Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.

– Защо бягаш, петленце? – преварил кумчо вълчо петленцето.

– Питай патарана! – отвърнало петлето.

– Защо бягаш, патаране?

– Питай таралежа!

– Защо бягаш, таралежко?

– Питай дългоушко!

– Защо бягаш, дългоушко?

– Питай кума лиса!

– Защо бягаш, кума лисо?

– Как да не тичам – отвърнала лисана, – как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!

– Аууу! – ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.

Станали шестима. Помниш ли ги? – : Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.

Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещнала баба-меца-кривогледа.

– Защо бягаш, петленце?

– Питай патарана!

– Защо бягаш, патаране?

– Питай таралежа!

– Защо бягаш, таралежко?

– Питай кума лиса!

– Защо бягаш, кума лисо?

– Питай кумча вълча!

– Кажи, кумчо, защо бягаш?

– Защото... защото и другите бягат – отговорил глупавият кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.

– Хайде тогава да бягам и аз! – рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.

Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.

Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.

– Сега какво ще правим? – попитало петлето. – Искате ли да се върнем назад?

– Никакво връщане! – викнала лисана. – Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.

– Ами трапа? – гракнал пат-патаран.

– Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.

– Кукуригууууу! – провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.

Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.

Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвърлил не само трапа, но и половината гора.

Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се на кълбо и – бух! – в трапа.

– Тъй ли се прескача трап? – скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.

Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.

– Хубаво се наредихме! – спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.

Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:

– Гладна съм.

– И аз! – изръмжал вълкът.

– И аз! – изпъшкала мечката.

Само таралежът си мълчал.

– Кого да изядем? – попитал вълкът.

– Най-малкия! – отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.

– Дръжте го! – ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.

Но ежко бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом се дръпнали назад.

– Олеле, той ме убоде! – заскимтяла лисицата.

– И мене! – изпъшкала мечката.

– И мене! – изохкал вълкът.

Притихнали зверовете в дълбокия трап и цял ден не мръднали, но когато настъпила нощта, те се нахвърлили един върху друг, грозно заревали, затракали зъби и се разкъсали. Кой кого е изял, никой не може да ти каже, защото било тъмно като в рог, но на другата сутрин таралежът видял, че в трапа няма нито вълк, нито мечка, нито лисица.

Останал сам таралежът и се замислил дълбоко: какво ще прави в този трап? Тъкмо в туй време две големи крила засенчили слънцето над него.

– Орел! – рекъл си таралежът и пак се наежил, но орелът му извикал:

– Не бой се, ежко! Аз не съм дошъл да те грабна, а съм дошъл да ти помогна, защото ти си един добър таралеж. Миналото лято ти изяде оная люта змия, която пълзеше по скалите към гнездото ми и се беше нагласила да ми изгълта орлетата. Сега пък аз ще ти се отплатя.

И като се спуснал, орелът сграбчил таралежа с ноктите си, изнесъл го от трапа и го пуснал внимателно върху тревата.

Ежко бежко се зарадвал много и полека-лека се прибрал в дупката си.

А петлето и патаран, след като прескочили трапа, тичали още един час, уморили се и си рекли:

– От небето вече не падат камъчета!

И те се върнали в своето родно село, а заю-баю-дългоушко останал в гората.