Майкъл Фей разказва за природата и още нещо

Запознайте се с Майкъл Фей, заклет природозащитник и редактор на най-популярното научно списание в света "National Geographic". Г-н Фей е изключителен човек, той е оцелял след нападение от слон и малария, изминал е повече от 3200 км пеша в Африка, а само преди няколко дни е завършил и своето 11-месечно пътуване през гъсти тропически гори. Още интересни приключения и какъв е бил като дете, разберете от самия него. Той е дал това специално интервю за списанието, което те бяха така добри да предоставят и специално за вас – нашите любопитни и приключенски настроени фенове.

1. Какъв сте били като дете, щастливо ли беше детството ви?

Израснал съм в Пасадена, Калифорния. За българските ми приятели, ще обясня, че това се намира в щата Калифорния, САЩ. Градът е разположен на 16 километра на североизток от Лос Анжелис. Пасадена е известна с ежегодния Парад на розите. Това е едно от най-грандиозните новогодишни събития в САЩ. Старият град на Пасадена се превръща в туристическа дестинация, с чудноватите магазини и нови ресторанти. Интерес представлява: библиотеката в Хънтингтън, Художествените колекции и Ботаническите градини - има 120 акра градини, огромна библиотека на редки ръкописи и книги и три постоянни галерии, които показват британски и френски творци от ХVІІІ и ХІХ век. По време на обиколката ще видите интересни градини като Пустинните градини, Японски градини, градини-джунгли и детски градини. А сега да продължа – в моя квартал имаше много деца, той се намираше в непосредствена близост до платината Сан Габриел, доста диво място си беше. Само на няколко километра от къщата ми имаше пустиня, тя беше моята площадка за игра. Затова мисля, че още от тогава се интересувах от приключения и разходки из дивата природа. Също така имах и късмета да имам по-голям брат, който ме взимаше със себе си на разходки в тази пустиня още докато бях на 3 годинки. С една дума мога да кажа, че бях много шумно и диво дете, което родителите ми често шеговито определяха като "малък разбойник".
С брат ми прекарвахме много време в онази местност: изследвахме я, скитахме се, изграждахме си палатки. Почти цялото ми детство съм прекарал там.

Друг момент, който си спомням много ясно, е първият ми урок по китара. Тогава бях на около 8 години. Беше рано сутрин, една прекрасна сутрин – слънчева и красива. А аз какво – трябваше да седя на едно столче и да уча ноти и акорди. Това беше първия ми и последен урок по китара. Веднага щом свърши отидох в гората и седях там до вечерта.
Когато бях на около 13 се преместихме в Ню Джърси. Там беше още по-прекрасно, имаше място за риболов, езда, а точно до къщата ми имаше прекрасна гориста и дива местност. Така че и там аз продължих да се разхождам из дивата природа. Точно на това място започнах да изучавам и животните – да ги наблюдавам. Изглежда винаги съм се интересувал от това. За една година научих всичко за змиите, гущерите, рибата и всички други животни там. А след като станах на 16 започнах да хода на лагери в Мейн, на професионален риболов и екскурзии в пустините. Така че може да се каже, че винаги съм знаел каква ще е моята професия.

2. Има ли човек на който се възхищаваш?

Има разбира се. Като малък се възхищавах на Хенри Дейвид Торо. Предполагам, читателите не знаят нищо за него, затова ще кажа няколко думи. Хенри Дейвид Торо  е американски писател и философ, известен най-вече с автобиографичната си книга Уолдън (1854). В нея той разказва за доброволния си изгнанически живот в колиба край едноименното езеро. Книгата е възхвала на семплия живот сред природата.  През 1845 г. Торо сам си построява малка дървена къщичка на брега на езерото Уолдън върху земя, която е собственост на Емерсън. Материалите за строежа му излизат 28 долара. Той с радост заживява в колибката си, като се храни с вегетарианска храна и само понякога се отбива в близкото селище за някои покупки и, най-вече, за да поговори с хора. За всичко това се разказва в книгата му Уолдън. Животът му сред природата продължава точно 2 години, 2 месеца и 2 дни между 1845 и 1847 г. Влошеното здраве принуждава Торо да се откаже. „Ние сме раса от безволеви хора и нашите интелектуални полети рядко стигат по-високо от колоните на всекидневниците“, пише Торо в главата „Четене“. Сред най-интересните глави на книгата са разказите за срещите му с канадски дървосекач, ирландско семейство заселници, отиването му пеша до Конкорд, а главата „Уолдън през зимата“ се счита за една от най-поетичните зимни картини с думи. Описанието на бобовите му лехи пък вдъхновява по-късно ирландския поет Уилям Бътлър Йейтс (носител на Нобелова награда, 1923) да напише прочутото си стихотворение „Езерния остров Инисфрий“. Обичах тази книга – чел съм я 8 пъти. Много е интересна.

Като малко по-възрастен си намерих и друг герой президента Рузвелт. Предполагам, че читателите ми от списанието, знаят, кой е той. Но специално за феновете на Az-deteto ще поясня, че говоря за Теодор Рузвелт – 25–ият вицепрезидент на САЩ и 26– ият президент на САЩ. През живота си той е бил автор, законотворец, войник, ловец на едър дивеч, дипломат, природозащитник, морски ентусиаст, поддръжник на мира и реформатор с прогресивни идеи. Заради своите многобройни достижения, заради решаващата роля, която му е отредила съдбата той често се счита за един от най–великите американски президенти. Ако всички президенти по света бяха като него, то сега щяхме да живеем в много по-добро място. Рузвелт можеше да види унищожаването на секвоите и дивата природа на Западните равнини и всички тези неща, които го шокираха. Така той осъзнал факта, че ако ние не направим нещо, светът ни един ден просто ще изчезне.

3. За какво мечтаете?

Смятам, че вече съм постигнал своята мечта. Прекарвам по-голямата част от времето си, мислейки за опазването и управлението на природните ресурси. Аз съм нещо като маниак на тези тема, тъй като общо взето не разполагам с никакви реални хобита отвъд това. Сега не мечтая за нищо друго, освен да убедя човешката раса да разбере колко е важно да се научи да използва природните ресурси по-ефективно, отколкото го правим сега.
Другата си мечта, която сбъднах наскоро е да работя в Африка. Да, определено съм сбъднал мечтите си, има ли по-щастлив човек от мен?

4. Как минава един твой ден?

Обикновено ставам много рано сутрин – около 5 сутринта. Пия кафе и закусвам любимото си – сандвичи с кашкавал, а когато съм си вкъщи и имам повече време – си правя палачинки. След това излизам и ходя, ходя и ходя. Ходя в гората, ходя в пустинята, ходя в Африка. Винаги обикалям някъде и изучавам нещо. Може да се каже, че през последните 10 години съм спал вкъщи само 50 пъти, защото или съм на мисия за опазване на секвоите, или изучавам лъвовете в Африка или пък съм в някоя тропическа гора и търся някое ново животно. Така че, може да се каже, че целият ми ден преминава в дълги разходки на екзотични места. А вечер разбира се пиша много – описвам какво съм видял през деня.

5. Какво правите, за да се забавлявате?

Амии... разхождам се. Това за мен е най-голямото удоволствие и забавление на света. По-хубаво е дори от летенето. Да можеш да отидеш на места, на които малко хора са били и да видиш всякакви удивителни неща, какво по-забавно от това. Така че просто ходя и записвам нещата, които съм видял – записвам всичко, от големите дървета, до малките мушички. Така че, това е моето забавление. Пък и често сте чували приказката, че ако хобито ви е и работа, то вие сте големи щастливци. Е, аз наистина съм такъв.

6. Кой е най-добрият съвет, който се получавали. Бихте ли го споделели с нас?

Майка ми не би се съгласила с това, но най-добрият съвет, който получих беше от учителя ми в 6-ти клас. Господин Ройс. Той беше един онези, необикновените учители, които работеха в малко и обикновено училище. Вместо да ни преподава скучни уроци по астрономия с много текст и малко картинки. Той ни пускаше през деня да се приберем вкъщи, а вечер ни водеше в истинска астрономическа обсерватория да наблюдаваме звездите. Водеше ни на различни места, за да търсим вкаменелости или пък ходехме до реките, за да наблюдаваме земноводните. А съветът, който ми даде беше следния: Не слушайте никого, който ви казва, че не можете да направите това или онова. Вие можете да направите всичко, което пожелаете, просто трябва да сте сигурни, че го искате достатъчно силно.

7. Без какво не можете да отидете на път?

Винаги нося с мен джобното си ножче. Освен полезно, то ми е много скъпо, подарък е от дядо ми. Също така си нося и чифт обувки, лаптоп, за записките ми, палатка, особено, когато трябва да се ходи в гората, спален чувал, шапка и една тетрадка. Това е всичко.

8. Колко записки имате от пътуванията си?

О, стотици. Само за пътуването си до Африка изписах 24 тетрадки. Но все пак те не са много големи, жълти са и малки, за да мога винаги да ги нося в джоба си. Никога не знаеш, кога ще видиш нещо интересно и затова винаги трябва да си подготвен. Тези тетрадки са специални обаче – не могат да се мокрят и мастилото по тях не се размазва, това е много важно, сами се сещате защо.

9. Кое е най-интересното място, до което сте пътували?

Обичам да изследвам всяко място. Дори да ме закарате в някой град, като София или Вашингтон, аз съм щастлив  и ще намеря нещо интересно и природно за изследване. Ако пък няма такова ще напиша гневен доклад пълен със забележки, как трябва да се посадят растения в този град. Не бих казал, че имам любимо място, но все пак обичам дивите области. Басейна на река Конго със сигурност е място, където съм прекарал много хубави мигове, така че няма как да не го обичам малко повече от другите. Също помня и една дъждовна гора в Северна Америка – за мен е невероятно място.
Така че тези две места са най-ясно запаметени в съзнанието ми. Когато хората ме питат къде живея аз казвам планетата Земя. Моето любимо място също е и планетата Земя.

10. Какво могат да направят децата за опазването на нашата планета, какво бихте ги посъветвали?

Децата имат гигантско предизвикателство пред себе си, за което  трябва да мислят. Природните ресурси на тази планета може драстично да намалеят през следващия век и нашите деца, ще се сблъскат с големи трудности. Тяхната задача е да направят така че, това да не се случи.
Те трябва да се навън и да започнат да мислият за управлението на природните ресурси. Но това е за в бъдеще – за сега просто могат да посадят някое и друго дръвче в родния си град, да рециклират отпадъците си и такива подобни малки неща.
Честно казано аз съм сигурен, че децата ни ще опазят много по-добре природата от нас – те са умни, отговорни, мили – с една дума страхотни. Много по-добри са от нас, възрастните, а с такива деца съм сигурен, че планетата ни в сигурни ръце.

Снимки: Lindsey Holm