Изумителните приключения на кучето Вайпър – Запознайте се с Вайпър

Живееше някога едно куче на име Вайпър. То беше нито много голямо, нито много малко – идеалният размер за куче. На възраст също не беше много малко, или поне така смяташе Вайпър, защото беше на цели 6 месеца. Много сериозна възраст за едно куче и колкото и всички хора, които видеха Вайпър непрекъснато да му повтаряха колко е сладък и малък, той беше убеден, че изобщо никак не е малък. Живял е достатъчно и е видял много от света, преживял е много неща и е наистина много мъдър. Но дали тези негови мисли щяха да останат такива, ще разберем по-късно.
Сега ще ви разкажа какво се случи в един обикновен на вид ден на Вайпър.

Вайпър живееше в едно малко градче в къщата на една стара дама, г-жа Чейс, тя беше една много мила дама. Вайпър попадна там изцяло благодарение на късмета си. Всъщност и е оцелял благодарение на него, защото е роден в кашон на улицата и изоставен от майка си, поради обстоятелства независещи от нея. Денят, в който се е родил е бил много студен и ветровит и майка му излязла от кашона и оставила новородения Вайпър само за пет минути, които променили целия му живот. За тези пет минути вятърът успял да отвее кашона с малкото кученце в него далеч от мястото, където майка му го оставила. Чак на другата пряка на улицата в един самотен, тъмен ъгъл. Там Вайпър стоял сам цели три дни, и тъкмо когато си мислил, че е свършено с него, някаква симпатична жена се надвесила над кашона, погледнала го и казала:
– О, какво симпатично и малко кученце! Кой те е оставил сам тук, не бива толкова малко кученце да остава само.
След като чул тези думи, Вайпър решил, че това е последният му шанс за оцеляване и започнал жално да скимти, колкото му позволявали малкото му останали сили. В отговор на неговото скимтене симпатичната жена го извадила от кашона, взела го в топлите си ръце и мило му казала:
– О, горкичкото, сигурно си много гладно и изплашено. – и веднага след тези думи го отнесла в къщата си.
Щом влезли вътре, Вайпър веднага се почувствал като у дома си. Там било много хубаво, топло и уютно. Жената го нахранила с най-вкусната храна, която някога е опитвал, направила му малко топло легълце от одеяло и възглавница и след като го поставила там той веднага заспал.
В интерес на истината, трябва да ви кажа, че г-жа Чейс всъщност не мислела да задържа Вайпър за дълго, на другия ден мислела да го занесе в центъра за спасение на животни в града и там то да бъде осиновено. Не че милата г-жа не обичала животни, но смятала, че внуците и няма да се погодят с кученцето. А това нямало да е никак добре, защото те й гостували всяка събота и неделя. Обаче и в този случай късметът на Вайпър отново проработил.
Той спал дълго и непробудно през цялата нощ, а когато на сутринта се събудил, над главата си видял мило детско лице. То толкова приличало на това на г-жа Чейс. Още щом детето го видяло да отваря очи казало:
– Какво страхотно кученце! Бабо, къде го намери и защо не ни каза за него? Откога е при теб?
Както разбирате, това бил един от внуците на г-жа Чейс. Тя имаше двама – момчета, едното на 12 години, другото на 6. Те били много умни деца с добри сърца, но и много палави, непрекъснато измисляли какви ли не щуротии и правели бели. Но и двамата веднага харесали кученцето, както и то харесало тях. Всъщност те му измислили и името Вайпър и когато г-жа Чейс видяла колко са щастливи с него, решила да го задържи.

От тази случка изминаха вече 6 месеца. Вайпър порасна, цялото семейство, всички роднини на г-жа Чейс го харесаха много и го обгрижваха по всевъзможни начини. Внуците й бяха станали най-добрите му приятели, изобщо животът му беше започнал тъжно, но сега Вайпър беше най-щастливото и най-късметлийското куче на света. Всеки ден играеше на двора, хранеха го с какви ли не вкусни неща, играеха си с него, къпеха го и го чешеха по коремчето – така минаваше животът на Вайпър. Но много скоро той щеше коренно да се промени, а Вайпър дори и не подозираше за това.

Една хубава сутрин, през която Вайпър, както винаги, правеше сутрешната си разходка из града, той се натъкна на много странен човек с ужасни розови панталони. Вайпър никак не обичаше розовия цвят. Не можеше да обясни защо, но този цвят много го дразнеше. И както си мислеше, как може този човек да обуе тези ужасни панталони, без изобщо да помисли, се нахвърли върху него, започна да го лае и да се опитва да го захапе за розовия крачол. Човекът от своя страна също много се възмути от невъзпитаното куче. Опита се по всякакъв начин да предотврати това, което усещаше, че скоро ще стане, но не успя. Чу се един странен звук и за миг голяма част от розов крачол се озова в устата на Вайпър.
– Ах, ти! Невъзпитано куче! – ядоса се човекът.
– Не съм невъзпитан! – наперено отвърна Вайпър. – Не ме обиждай, защото ти направих голяма услуга! – продължи той.
– Каква услуга!? – ядоса се още повече човекът. – Ти ми скъса любимите розови панталони.
– Точно това е услугата. – отговори Вайпър. – Скъсах ги, за да не се излагаш и да не ги носиш повече. Грозни са!
Но като помисли известно време, Вайпър установи, че наистина не е бил никак прав и каза на човека:
– Извинете, господине, не биваше да правя така! Съжалявам, но съм куче и понякога инстинктите ми са по-силни от мен! Елате с мен, ще дадем панталоните ви на моята стопанка и тя ще ги зашие, ще станат като нови. Тя е много добра шивачка.
Но беше твърде късно, човекът толкова се беше ядосал, че не искаше и да чуе.
– Късно е за това! Ще те науча аз теб!
И докато Вайпър се чудеше какво е най-лошото, което може да му направи, се случи нещо, което никога не е очаквал. Човекът извади магическа пръчка от джоба на панталона си, насочи я срещу него и каза някакви странни думи. От пръчката лумна силна светлина и Вайпър усети как нещо странно става с него. Човекът изчезна за секунди и Вайпър остана сам. „Е, нищо лошо не стана.", помисли си той, но грешеше.
Докато се прибираше му се стори, че градът около него се е уголемил, всичко беше толкова по-голямо и дърветата, и цветята, и къщите, и оградите. И както си вървеше и си мислеше това, на пътя му се появи едно огромно на вид момченце.
– Ехааа! – извика радостно то. – Каква хубава играчка си намерих!
– Играчка ли? Каква играчка? – учуди се Вайпър и в този момент усети как една голяма ръка го вдига от земята и го поставя в някаква тъмна кутия.
И в този момент разбра. Човекът с розовия панталон беше магьосник и го беше превърнал в...
– О, не! Превърнал ме е в играчка! – внезапно осъзна Вайпър. – И сигурно момченцето ме е сложило в джоба си! Но къде ли ме води, какво ще стане с мен сега?