Изумителните приключения на кучето Вайпър – Вайпър разбира какво е да си играчка

Продължава от "Изумителните приключения на кучето Вайпър – Запознайте се с Вайпър"

Вайпър остана в този джоб, според негови изчисления, около час и половина. През това време чу няколко неща: първо, че момченцето се казва Красимир и на галено му викат Краси, макар и той никак да не обича това и да смята, че Краси е момичешко име, второ, че въпросният Краси... опа, Красимир живее много далече от този град и просто днес е бил на гости на свой братовчед и трето – утре се прибира в този далечен град и смята да отнесе и Вайпър със себе си. И ако първите две неща се сториха на кучето не толкова интересни и важни, то от третото направо му идеше да си захапе опашката. В друг град, далече от тук... Как така, това не бива да става, Вайпър вече беше планирал да намери магьосника с розовия панталон, много да му се извини, той да го превърне в истинско куче отново и той да се върне при г-жа Чейс. Но как щеше да осъществи този така добре планиран план, ако беше далеч от тук в друг град. И точно докато Вайпър мислеше това, голямата ръка на Красимир бръкна в джоба и го извади от него.
– Най-накрая светлина! – каза Вайпър щастливо.
След като очите му свикнаха със светлината Вайпър успя да се огледа. Видя, че беше поставен на шкаф до леглото в някаква стая. Предположи, че това е стаята на Красимир, тоест временната му стая преди да си тръгне утре.
Въпреки струпалите му се напоследък проблеми кучето успя да забележи, че стаята беше хубава. Беше с лилави стени и син таван, имаше много цветя в нея и беше много чиста. Нямаше дори прах по мебелите. Леглото беше много голямо, цялото синьо и отрупано с много дрехи.
Изведнъж Вайпър чу викове:
– Красии, миличъък... събра ли си дрехите в куфара?
Една жена с къдрава кестенява коса и сини очи влезе в стаята. Краси я изгледа много сърдито й и каза:
– Мамо, не ме наричай така, казал съм ти сто пъти! Името ми е Красимир! Не ме наричай с това женско име, излагаш ме пред играчките ми!
Въпреки строгото изражение, жената погледа Красимир мило и само му каза:
– Охх, мили, такова въображение имаш! Моля те прибери си дрехите в куфара. – усмихна се и излезе.
Красимир разбута дрехите от леглото и седна сърдито на него. Така постоя около 15 минути без да прави нищо и гледаше право към Вайпър. След това стана, огледа бавно стаята, промърмори си нещо, което на Вайпър прозвуча като: "Красимир, Краси..., искам..., тръгвам..." и започна да си подрежда дрехите в куфара.
Докато правеше това Вайпър го гледаше и си мислеше: "Не мога да отида с него, не трябва, това е моят дом, а милата ми г-жа Чейс, колко ли се притеснява за мен сега. Трябва, трябва да измисля нещо и да изляза от тази каша, в която се забърках". Докато си мислеше това, Красимир набързо напъха дрехите си в куфара и излезе от стаята. Вайпър отново започна да се огледа и реши, че може да излезе през прозореца, който беше оставен отворен. Но като помисли още малко разбра, че няма да може, защото след като слезе от шкафа ще му трябват поне два дни да отиде до прозореца. Може да ви се струва странно, но е така. Все пак той беше играчка, много малка, а прозорецът се намираше чак от другата страна на стаята. Затова Вайпър се отказа от този план и започна да мисли друг. Мисли, мисли, мисли... и накрая просто заспа.

На другата сутрин го събуди някакво движение. Вайпър се огледа, но около него беше тъмно и меко.
– О, не в куфара с дрехите съм! – веднага се усети той.
Опита се да излезе, като се опита да прегризе куфара и да си направи дупка, но не успя. Той беше много здрав, а се сети, че макар и играчка все пак е куче, не е мишка. Затова се примири, легна върху един чорап и зачака да го извадят от там.
Чака, може би около 3 часа докато пътят свърши и после още мноого часове, докато Красимир се сети да разопакова багажа си. По едно време той вече се сети да го направи – след 3 дълги дни. Какво е правил Вайпър през това време в куфара – никой не знае, но беше много щастлив, че най-накрая е излязъл от там.
– Ооо, милото ми малко кученце! – усмихна се Красимир. – Съжалявам, че те забравих!
Взе го мило и нежно го постави върху една полица и излезе.
– Какво щастие! – възкликна Вайпър. – Точно до прозореца съм! Сега само трябва да изчакам да го отворят и се махам от тук!
И зачака...