Изгубеното кученце

Беше едва началото на лятото. Приятелките ми ме извикаха да караме колелета, а аз със радост приех. Взех си колелото и тръгнахме към една площадка в града.

Тогава пред нас видяхме едно момиче, видимо по-малко от нас, което беше обляно в сълзи. Ние отидохме при него и го попитахме защо плаче. То ни разказа, че в този ден за пръв път след дълги молби – родителите му, му били разрешили да отиде до магазина с кученцето си. Детето го оставило пред магазина – вързано за една тръба, а когато излязло, животинчето му го нямало.

Аз, Лили, Лора, Теди и Ива решихме да помогнем на детето, което впрочем се казваше Милена. Милена ни даде точно описание на кучето си – бяла болонка с розова каишка. Имахме късмет, че в портмонето си тя носеше нейна снимка с кучето и. После оставихме Теди да успокоява детето и да бъде с него, за да не се налага да търсим и него ако се изгуби, а след това започнахме разследването.

Търсихме кучето около час. Аз през цялото време си мислех за кучето, а и за родителите на детето, защото те сигурно вече се тревожеха за него. Ето защо трябваше да намерим кученцето колкото се може по-бързо. Накрая всички се съгласихме, че трябва да отидем там, където кучето е било видяно за последно – пред магазина. Така ние отидохме там, поогледахме, но за съжаление не открихме куче с такова описание, ала открихме розова кучешка каишка насред тротоара. Това бе много загадъчно. Възможно беше това да е каишката на кучето. После решихме да поогледаме още малко и да се разходим наоколо. По-нагоре от магазина имаше един ново строящ се супермаркет с прясно измацани с цимент стълби. Стълбите и повече от половината от сградата бяха обградени с жълта лента, което означаваше, че от там не трябва да се минава. Всичко на пръв поглед беше съвсем обикновено, докато не забелязахме, че на второто стъпало от стълбите на едва довършения магазин имаше следи от кучешки лапички. Ние помислихме, че това са лапичките на издирваното животинче, а и всички улики до сега сочеха, че то не е откраднато, а е избягало или някой злонамерен човек нарочно го е пуснал. Спряхме и поогледахме стъпките, докато случайно не вдигнах глава и не забелязах, че на съседния тротоар стои чисто бяла болонка много отговаряща на информацията, която имахме. След това я хванахме и се запътихме към мястото, където бяхме оставили Милена и Теди. Когато пристигнахме там, Милена я нямаше, защото се бе наложило да си тръгне, за да не тревожи родителите си. За щастие – Теди бе разбрала къде живее момичето и затова веднага занесохме кученцето при стопанката му. Детето толкова се зарадва, че отново вижда кученцето, че се разплака, ала този път със сълзи на радост. Родителите й, които се оказаха много мили хора също бяха много зарадвани и те също много ни благодариха. Ние също бяхме доволни, защото винаги е хубаво да видиш усмихнати лица, след като си сторил добрина . И до сега често си спомням за този случай, особено когато минавам покрай същия магазин, (който сега е завършен напълно) и се вгледам в стълбите му. Иначе всички сме едни големи приятели до сега. Милена често идва да си играе с нас, а ние с насмешка си спомняме за случката.

Това не е само история... това е история с щастлив край, в която деца помагат на деца, макар и да не се познават... Ето защо мисля че тази история е специална не само заради разрешения случай, в който ние бяхме истински – Шерлок Холмс и д-р Уотсън

Участва в “Конкурс за детективско разследване”