Историята на едно „различно“ дете или как всяко дете има своя талант стига да го забележим

Наричаме ги „различни“ или пък „със специфични образователни потребности“ и често сме склонни ей така да заклеймяваме подобни деца и да им показваме с всяко свое поведение, че те са различни от другите и че успехите, които останалите постигат са нещо обикновено, но ако те получат отлична оценка вече е голяма работа. Колкото и да ни се струва, че това е правилно не е така, защото по този начин всеки път напомняме на децата, че те това си могат и няма нужда да се стремят към повече. Днес обаче ще ви разкажем една история, която ще ви докаже, че „различните“ деца не са толкова различни и че всяко дете има своя талант стига да го забележим, а не да му поставяме етикет и край!

Джилиан била на 7 години, но бъдещето ѝ вече е било заплашено. Представянето ѝ в училище било много слабо. Джилиан се бавела при изпълнението на заданията, имала ужасен почерк и ниски оценки. Освен това момичето разсейвало всички деца с поведението си – ту шумно се въртяло, ту зяпало през прозореца, принуждавайки учителя да прекъсва урока, за да ѝ привлече вниманието, ту пречела на децата около нея. Джилиан не се вълнувала особено от всичко това – тя била свикнала да ѝ правят забележки и всъщност не мислела, че е трудно дете, въпреки тревогите на учителите. Ситуацията ескалира до момент, в който училището написва писмо на родителите ѝ.

Учителите смятали, че Джилиан има трудности с усвояването на материала и че може би за нея би било по-добре да отиде в специализирано училище за деца с ограничени възможности. Всичко това се случва през 1930 година. Днес най-вероятно на Джилиан биха поставили диагноза синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност и биха ѝ предписали психотропни препарати. Само че в тези години този термин още не е бил измислен. Получили писмото, родителите на Джилиан много се разтревожили и незабавно предприели действия. Майката на момичето я води на психолог, като се опасява от най-лошото.

Джилиан ми разказа спомените си от този момент – как са я поканили в голяма стая, с много рафтове, пълни с книги в кожени подвързии. Близо до бюрото стоял представителен мъж, който завел Джилиан в единия край на стаята и я настанил върху огромен кожен диван. Джилиан се стараела да направи добро впечатление и затова седнала върху ръцете си – за да не нервничи. Психологът се върнал на бюрото си и в следващите 20 минути разпитвал майката на момичето за трудностите в училище. Без да зададе нито един въпрос на самата Джилиан, той през цялото време я наблюдавал. Това безкрайно смущавало момичето. То разбирало, че този човек е много важен за нейното бъдеще. Знаела какво представляват специализираните училища и не искала да ходи в такова. Не смятала, че има съществени проблеми, но всички около нея го мислели. „Дали пък не са прави?“ – чудела се Джилиан. Най-накрая възрастните приключили разговора си. Мъжът седнал до момичето. „Джилиан, ти беше много търпелива, за което ти благодаря – казал той, – но те моля за още малко търпение. Трябва да поговоря насаме с майка ти. Ще излезем за няколко минути. Не се безпокой – ще е съвсем за малко.“

Джилиан кимнала притеснено и двамата възрастни я оставили сама. На излизане от стаята психологът включил радиото. След като излезли, докторът казал на майката на Джилиан: „Нека да постоим тук и да погледнем какво прави“. На стената имало стъкло, през което можело да се вижда какво се случва в стаята. Те застанали така, че момичето да не ги забелязва. Почти веднага то станало и започнало да се движи из стаята в такт с музиката. Възрастните били поразени от естествената ѝ грация. Най-накрая психологът се обърнал към майката и казал: „Знаете ли, мисис Лин, Джилиан не е болна. Тя е танцьорка. Запишете я в училище за танци“.

Попитах Джилиан какво се е случило после и тя ми каза, че майка ѝ послушала съвета на специалиста. „Не мога да опиша колко прекрасно беше това – разказа ми тя. – Влизах в стая, пълна с хора точно като мен. Хора, които не можеха да стоят дълго време на едно място. Хора, които трябваше да се движат, за да могат да мислят.“ В началото ходела на танци веднъж в седмицата и всеки ден се упражнявала вкъщи. В края на краищата, постъпила в Кралската балетна школа в Лондон. След това Джилиан се присъединила към Кралската балетна трупа, станала солистка и обиколила света.

Когато този етап от кариерата ѝ приключил, младата жена създала собствено музикално студио и поставила редица успешни шоута в Лондон и Ню Йорк. След това се запознала със сър Андрю Лойд Уебър и заедно създали знаменитите мюзикъли „Котките“ и „Фантомът на операта“, получили огромно признание и имащи колосален успех. Малката Джилиан, детето с тревожно бъдеще, станала световноизвестна като Джилиан Лин – един от знаменитите хореографи на нашето време, подарила удоволствие на милиони хора и печелеща милиони долари. И всичко това се е случило, защото някой се е вгледал в нея. Някой чувствителен и внимателен, с предишен опит с подобни деца е разчел знаците на скрития талант. Някой друг можеше да ѝ предпише лекарства, за да успокои темперамента ѝ. Но Джилиан не е била проблемно дете. И не е било необходимо да я изпращат в училище за деца със затруднения. Трябвало е просто да ѝ помогнат да се превърне в това, което е.

Откъс от книгата „Призвание“ на сър Кен Робинсон публикуван за първи път на сайта https://cleverbook.net/