Далеч от дома – III част. Поне малко помощ

Продължава от Далеч от дома – II част. Сама сред опасностите.

– Кой и какво иска?! – гласът беше пресипнал и след малко вратата се отвори.
Пред мен в цял ръст стоеше средна на височина баба с дълъг нос и лукави очички. Имаше странно телосложение – талията и беше широка, а краката приличаха на клечки. Но, не, не беше вещица.
– Х-мм! Ти пък какво търсиш тука? Как се казваш? Откъде си? – бабата ме засипа с въпроси.
– Аз се загубих и не мога да намеря пътя към дома. Ужасно съм гладна и съм от град, наречен Свиленград... ако сте го чували!
Аз научих името на бабичката – Донка. Тя се реши поне малко да ми помогне, каза, че се прехранвала с гъби и разни други горски неща. Даде ми да пия някакъв чай от жълт кантарион и той ми хареса! Бабата беше доста добродушна, но изглежда й бях в тежест, така че се опитвах да и помагам с каквото мога. Живях там само три дни.
На третия ден се събудих в малкото легълце, в което тя ми предложи да спя и реших да си тръгна. Съобщих й и тя ми даде да закуся, след което пак тръгнах на път. Какво ли правят сега нашите..! Сигурно много се притесняват!
Тръгнах по някакви горски пътечки и се сетих за Сара..! (ако не се досещате коя е Сара, прочетете част втора). Горкичката! Дали още седи и ме чака? Върнах се. Тя послушно стоеше там и ближеше лапичките си. Дожаля ми, но я оставих, защото едно лисиче щеше само да ми пречи. Оставих й малко малини и тръгнах. Излязох от гората и вървях по полетата, където нямаше жива душа. Вървях цял ден, без посока. Стъмни се и най-накрая забелязах светлини в далечината. Беше някакво село. Обгърната от надежда, сякаш се обогатих с енергия и наближих селото. Уф, през нощта – кой щеше да е на улицата?! Реших да пренощувам пред една къща. Легнах и подложих раницата. Опитах се да забравя за червата, които ми напомняха, че не съм яла цял ден. Въпреки това заспах.

– Ехоо! Чуваш ли мее..? Момиченце? – това беше глас на жена.
Аз отворих очи и видях млада жена, която ме гледаше. Веднага й обясних всичко и явно й дожаля, та тръгна да разпитва из селото някой за Свиленград имало ли да пътува. Имаше само един стар дядо с големи бели мустаци. Изглеждаше много добродушен, но нещо в него не бе наред. Както и да е, нали щеше да ме заведе у нас. Сърцето ми се разтупа и очите ми се напълниха със сълзи за семейството ми. Това се нарича носталгия. Не знаех защо го правя, нали уж щях да се прибирам..

По обяд дядото ми помогна да се кача в каручката и потеглихме. Свирукахме си весело, червата ми също!
– Гладна ли си?
– Да – тихо казах аз.
– На! – дядото ми подаде стар сух хляб.
– Благодаря, не съм яла цели четири дни!
Знаете, че когато човек е гладен, може да яде всичко. Даже и червеи.. Гадост! Като в романа на Миша Де Фонсека „Да оцелееш сред вълци“. Героинята ядеше даже цветя.
В далечината се виждаше Свиленград!
– Дядо, дядо! Свиленград, по-бързо!
Казах ви че има нещо в тоя дядка. Изсмя се, все едно казах смешен виц. Наближихме града. Тъкмо да влезем и... той отби. Продължаваше да се хили и не влизахме в Свиленград. Аз се разплаках и чувах само едно нещо... продължаваше да се смее...
Очаквайте: IV част. Неочаквана случка.

Далеч от дома – I част. Бягството