Цветната мишчица и дъгата

Продължение едно: Дъгата.

Бетина се намираше в забранената част на хамбара, която винаги стоеше заключена. Сега тя беше за първи път отключена. От кой, не се знаеше. Мишката дълго време се бе питала какво е скрито. Много пъти бе задавала този въпрос на майка си, но и тя не нямаше отговор. Какво ли се намираше там? Защо е скрито? Още стотици въпроси се въртяха в главата й.  Какво ли не й мина през ум. Беше помислила, че вътре живее свирепо чудовище, страшен плъх, може там да живеят белите крави, с чиято помощ милата й майка приготвяше сутрин вкусно бяло млекце. Възможно е там да съществува един нов свят, изпълнен с чудеса и приключения.
Най-сетне щеше да разбере. Върховната тайна щеше да се разкрие. Тя понечи да отвори Голямата бяла врата и …

Изведнъж пред нея се появи някакъв странен полуобръч. Уплашена и учудена мишчицата го наблюдаваше с особен интерес. Той беше толкова необикновен. Състоеше се от седем цвята, които и бяха непознати.
– Мамо, братя, сестрици, елате! – извика развълнувано Бетина. – Елате, да видите това чудо преди да е изчезнало!
– Идваме, скъпа. Какво искаш да видим? – попита мама мишка, която не очакваше да види нещо кой знае колко особено.
– Хайде, идвайте! По-бързо, по-бързо, да не изчезне.
– Погледнете. – каза малката мишка, като посочи с мъничката си бяла лапа чудното явление. – Вижте.
Всички погледнаха към бялото небе и забелязаха полуобръча.
– Какво е това? – запита някой.
– Кои са тези небели цветове? – обади се друг?
акво? Защо? Как? Всеки се питаше, но никой не можеше да си отговори. За какво им беше въпрос без отговор? Но те продължаваха да се питат и питат.
– Бетина, ти какво ще кажеш? – другите мишки се обърнаха към Бети, която до този момент стоеше безмълвна и съсредоточена наблюдаваше „Небялото” (те го кръстиха така, защото единствено то в Бялата страна не беше бяло).
– Сигурно професор Всичкознайко ще знае. – отвърна след малко тя.
– Да го попитаме. – съгласиха се другите.

И те тръгнаха към дома му. Стигнаха до едно голямо бяло дърво и почукаха на кората му.
– Чичо Всичкознайко, чичо Всичкознайко, тук ли си? Ако си тук, моля отвори! Спешно е!
– Какво толкова се е случило, че ме безпокоите? – нервно отвърна бухалът. Бе намръщен и сънено си потъркваше очите. Явно мишките бяха обезпокоили следобедния му сън.
– Няма време за губене, просто ни последвайте, но това което трябва да знаете е, че то не е бяло. – притеснено му каза мишето семейство, като наблегна на това, че то НЕ Е БЯЛО.
Като чу това, бухалът моментално си сложи бялото палто и бялата си шапка, които стояха окачени на една бяла закачалка, взе очилата си и тръгна след тях. Като стигнаха Голямата врата, те я отвориха и охо, Небялото още беше там.
И пак започнаха въпросите, този път отправени към чичо Всичкознайко.
– Е, професоре, знаете ли какво е това?
– Първо да питам, кой си позволи да отвори Голямата бяла врата? Кой е?
Бетина се притесни. Ами ако й се карат и я накажат. Но тя се осмели да си признае, защото беше съвестна и честна мишка.
– Аз, господине. Извинете! Просто ми беше много любопитно да разбера какво се крие вътре.
–Ах, ти, любопитке! Но как успя да я отключиш?
– Амии… Незнам. Просто много исках да се отвори и тя... се отвори.
– Явно си наистина много любопитна мишка. Любопитна, но и любознателна. Само този който наистина иска да я отвори, ако се занимава с много „странни” (същевременно важни) въпроси, като защо млякото е бяло и къде живеят кравите…, само той може да я отвори.
Но стига вече приказки. Трябва да открием какво е това Небяло чудо  и да разберем как се е озовало тук. Трябва да е забранено на небели неща да стъпват в Бялата страна! Ще трябва да се издаде такъв закон! Да, още  сега ще наредя! – и чичо Бухал се унесе в „ЗАКОНА ЗА ЗАБРАНЯВАНЕ НА НЕБЕЛИТЕ НЕЩА В БЯЛАТА СТРАНА”.
– Чичо Бухал, чичо Бухал, какво ще правим?
– Ъ, с какво, какво да правим? А-ааа, с Небялото - ще наредя веднага да го арестуват!
– Няма ли да разберете какво е това? И как ще го вдигнат? – запита Бетина.
– Наистина, много ми е интересно какво е това. Може би все някъде ще го пише. Да видим в кабинета ми. Там е пълно с книги. – предложи господин Всичкознайко.–Хайде, тръгвайте и не се бавете!
– Но чичо Всичкознай, Вие имате бели крила и ще летите, а ние ще бягаме. – възразиха мишките.
– Да, вярно е. Е, тогава се качете на крилата ми. Но не ми дърпайте белите пера! Обещавате ли?
– Обещаваме, обещаваме! – в купом извикаха мишлетата. За първи път щяха да полетят. Това им се виждаше уникално. Щяха да докоснат белите облаци, да усетят белите слънчеви лъчи…
И наистина си беше така. Сега, когато пришпорваха въздуха, всичко им се стори много малко, а Небялото – изключително красиво! Усетиха вятърът в лицето, слънцето леко ги погали и им се усмихна, всичко бе вълшебно.
– Да летиш е многооо забавнооо! – провикнаха се те.
Едно мишле, Бибо, без да иска дръпна едно перо и птицата много се ядоса.
– Как смееш да късаш такова безценно перо?!  Виждал ли си птица  с подобно? Не, нали?
– Извинете, стана без да искам! Просто ме беше леко страх от височината.
– Да не се повтори! Нямам толкова пера!
– Но нали пак ще ти порасне!
– Така ли?! Тогава аз спокойно мога да ти скъсам мустачките, защото пак ще ти пораснат? Така ли?!
– Не исках това да кажа. – плахо отвърна Бибо.
– Тогава внимавай какво говориш! Щяло да ми порасне! Какъв нахалник! – мъмреше си професора. Попринцип бе много спокоен, но ако го събудиш (той обичаше да си подремва), откъснеш негово перо (смяташе ги за „вълшебни”) или му възразиш (мисли, че винаги е прав) – излиза от кожата си.  

Чичо Всичкознайко толкова беше ядосан и разсеян, че забрави да гледа пътя и се блъсна в дървото. За щастие, нямаше сериозно ранени! Когато влязоха в къщата му, той много внимателно затвори вратата, дръпна пердетата и се ослуша. После извади някакъв бял ключ, който бе скрит под възглавницата, и с него отвори някакъв стар бял шкаф. От там извади прашна книга, която явно не е разлиствана от доста дълго време.
– Там сигурно  ще пише за чудният полуобръч.
Той я заразглежда много внимателно. Корицата и бе от стара мед, а на нея беше изписано с големи красиви букви „Необикновени Небели Неща” .
Започна бавно да я разгръща и на една от страниците беше написано „Дъгата – дом на цветовете”. До сега те не бяха чували за нея.  От другата страна имаше рисунка на някакъв странен многоцветен полуобръч. Та това беше Небялото, което тази сутрин намериха!
Вече знаеха какво е, но не знаеха какво точно представлява. Скоро намериха отговор и на този въпрос.
– Тук пише  – започна бухалът–, че Дъгата  е дом на цветовете. От нея се раждат седем цвята – червен, оранжев, жълт, зелен, светлосин, тъмносин, виолетов. Който я прекоси ще намери най-красивото и уникално  нещо на света.
На страницата пишеше  още, но не можеше да се разбере  какво. Като че ли думите бяха  на чужд език.
– Какво е  това нещо? – запитаха нетърпеливо  мишлетата. Но не се споменаваше  какво може да е. Бибо си  представи, че това е гърне  пълно със сиренце (той много  обичаше да похапва сиренце), Беатрис  си мислеше, че ще открият бяло  злато, Мама мишка искаше нова  печка, защото сегашната е стара  и не работи много добре, Бухльо  желаеше да издаде книга „Гениалният  професор-учен-доктор Всичкознайко”.

Всяка мишчица искаше по нещо. Бетина искаше просто да разгледа дъгата отблизо.
– Аз ще прекося Дъгата!
Всички ахнаха.
– Но мило, тя  е на толкова високо и е  толкова голяма! Ами ако се  нараниш? – опита се да я  разубеди майка и. Тя много  се страхуваше.
– Не се притеснявайте  за нищо! – отвърна смело Бетина. – Ще внимавам.
– Сигурна ли  си ? – продължи майка и.  –  Ами като се подхлъзнеш и  паднеш? Или ако се загубиш? Не  искам да те пускам.
– Пак Ви казвам да не си създавате излишни тревоги! Дъгата изглежда съвсем дружелюбна. Моля Ви!
– Е, щом си  решила! Така да бъде! – съгласи  се най-накрая възрастната мишка. Но ми обещай да се пазиш!
– Обещавам!
Бетина каза „Довиждане” на всички и тръгна на път. Бела продължаваше да вика след нея: „Да внимаваш!”, „Да не говориш с непознати!”  и още куп други предупреждения. Гласът и отекваше.
А малката Бети вече  подскачаше доволно. Беше и наистина  интересно какво ще намери  скрито.
– Готова съм! – си каза тя. Вече си бе  подготвила лапичката да стъпне  на Дъгата. – Добре, на три! 1,2,3!
– Успях, успях! Леле, ако семейството ми беше  тук да ме види!

 Бетина попадна на  някакво много странно място. Отне и известно време да  преодолее изпитания шок. Като  се съвзе забеляза, че наоколо  всичко е червено (тя се постара  да запомни цветовете). Намираше  се в съвсем същия хамбар, само  че Червен. Бетина тръгва да  обикаля. „Да, съвсем същото си  е. Ето тук е масата, но червена. Ето го и столчето, но червено. Дали има мишки тук?” – мислеше си тя.
Изведнъж нещо я  дръпна за опашката. Бетина се  стресна и се обърна назад. За своя голяма изненада видя  мишка, приличаща точно на нея, но червена!
– Коя си  ти? – попита тя, още много развълнувана.
– Аз съм  мишка Червенушка. А ти коя  си и защо не си червена?
Бетина и разказа историята си. Червенушка слушаше с широко отворени очи и от време на време поклащаше мъничките си червени уши.
Двете мишки много си допаднаха. Бетина за първи път пи червено мляко, гриза червено сиренце… Но знаеше, че има мисия и не трябва да я пренебрегва. Скоро трябваше да продължи пътя по Дъгата.
– Няма да  те пусна! – каза Червенушка  в деня на заминаването. Бяха  се наистина привързали една  към друга. – Ще дойда с теб.
– С радост  ще споделя това приключение  с теб! – зарадва се бялата  мишка.

 И така двете мишки  поеха към следващият цвят. Това  беше оранжевият. Там се срещнаха  с оранжева мишка – Оранжавелка. Пиха оранжево мляко, ядяха оранжева попара…По пътя си се запознаха с още четири мишки – Жълтуша, Зелина, Светлосинка, Тъмносинка, Виолетина…
Разбира се, преживяха и много приключения, но сега няма време да Ви го разкажа. Накрая се озоваха в Безцветното царство. Не можеше да се каже, че е бяло, а прозрачно.  Там се скараха кой цвят  най-красив:
– Защо се  караме?! Всеки знае, че червеният  цвят е най-красивият!
– Аз пък  си мисля, че е Виолетовият.
– Червен? Виолетов? Глупости! Тъмносиният е!
– Спрете! Да  не се караме! –извика Бетина. – Погледнете! – Тя показа  нещо, което другите мишки не  бяха забелязали. На едно мъничко  парченце от земята се сливаха  всички цветове от дъгата. Мишките  стъпиха на него и охо, попаднаха  в цветният свят. Там не само  бяха бялото и другите седем  цвята на дъгата, но и още  много – черен, розов, кафяв… Бяха толкова много. На мишките много им хареса там. Успяха да доведат семействата си и заживяха в Цветното царство.

„Красотата е в разнообразието! Различното те прави уникален!”

Продължение 2: Цветната мишчица

Бетина отвори  вратата и видя някакъв странен полуобръч. Най-необикновеното в него беше, че не беше бял, а седемцветен.
– Ауууу, колко  е красиво! – възкликна учудена  мишката.
Тя не знаеше имената  на цветовете, нито какво е  това, но знаеше, че е нещо наистина  вълшебно.
– Знаех си, че има  и други цветове, освен белия. Ако и мама, и братчета, и сестричетата  бяха тук, колко ли щяха да  се изненадат! Сигурно нямаше  да повярват!
Когато си каза това, се сети, че вече е време за обяд и тя, като послушна мишчица не трябва  да закъснява. Но просто не можеше да се мръдне от мястото си. Стоеше и съзерцаваше чудото. Имаше чувството, че краката и са залепени с лепило. „Трябва да си тръгвам. Друг път ще дойда го видя.” – си казваше тя. Но някаква тайнствена сила я тласкаше към полуобръча. А и не беше сигурна, че утре ще го има. Ами ако изчезне! Не, тя нямаше да поеме този риск. За първи път бе виждала други цветове и искаше да го разгледа отблизо.
„Дали ще мога да се покатеря? Е, нека пробвам!”. Мишчицата леко притеснено подаде бялата си лапичка и стъпи. И изведнъж на нея и се появих червена. На следващото стъпалце имаше оранжевеви петна. На третото – жълти, на четвъртото – зелени, на петото – тъмносини, на шестото – светлосини, на седмо – виолетови. Когато стъпи на земята вече не беше предишната Бетина. Вече бе цветна, обляна от цветовете.
– Мамо, братя, сестрици, елате да ме видите! Вече не съм само бяла! –  тя развълнува дотърча до семейство  си. Когато я видяха всички  ахнаха от почуда. Бетина развълнувана  им разказа историята си. Като  ги заведе отново до голямата  бяла желязна врата и я отвори  тя не намери отново чудното  нещо. Наистина беше леко разочарована, че не разбра какво е това, но пък бе и щастлива, че  вече е цветна.

Бетина беше първата и единствена разноцветна мишка и това я правеше неповторима! Ако някога видите цветна мишка не се чудете – това е нашата стара позната – Бетина!

Е, мили читатели, надявам се да Ви е харесало! Впрочем, разбрахте ли какво е било това цветно чудо? Ако не, ще Ви подскажа:
Окъпа дъжд земята
и грейна слънце златно.
Над него панделка пъстрее,
във простора букли вее,
в жълто,розово,червено,
синьо,лилаво,зелено.
Тази шарена кордела,
към небето стрелва
лентата си седемцветна,
пъстра и приветна.
Ще откриете деца,
в нея чудната...?
Агъд

Продължение 3: Откъде идват кравите?

Бетина отвори  вратата. Тя я изведе извън  хамбара, по тясна пътечка. Мишката  се оказа на някаква поляна. Там спокойно пасяха някакви  животни. Любопитната мишка се  приближи, за да ги разгледа  от близко.              
– Кои сте Вие? – попита Бети
– Муу… Ние сме крави. – отговориха спокойно животните, като продължаваха сладко, сладко да похапват от свежата тревичка. – А ти коя си?
– Аз съм бялата мишка Бетина. Живея в един бял хамбар заедно със моето семейство. Аз съм чувала за Вас. Всяка сутрин мама ни дава вкусно мляко и казва, че е Ваше. Ще ми разкажете ли повече за Вас и млякото Ви? Моля Ви!
– Поласкани сме, че ни харесваш млякото! Хората също го пият. Освен това правят от него различни други продукти – сирене, кашкавал, кисело мляко… Ти сигурно обичаш сирене, нали мъниче?
– Да, много! Ние мишките обикновено това ядем. Бихте ли продължили разказа си.
– Добре. Мъжката крава се нарича вол, а малкото – теле.

През това време дойде някакъв мъж – човека, който се грижеше за кравите. Той ги подкара и ги сложи на някаква странна машина. Бетина се притесни.
– Не се безпокой! – отвърна кравата Белушка. – Сега ще видиш как ни доят.
Наистина бе забавно да се гледа. Накрая даже пробва и млекцето. Много го хареса.
– Кажете ми още нещо интересно! – подкани я мишката.
– Има една държава – Индия, където кравата се смята за свещено животно. Там тя не работи, дори не дава мляко.

Кравата разказа много интересни неща на мишката. Разбра как се прави кисело мляко, сирене. Колко дълго живеят кравите. Но така и не разбра какво значи „Мууу…” Но май и самите крави не знаеха. Просто бе прието , че трябва да казват „Муу”.
– Време е да си тръгвам. – каза Бетина. – Сега ще вечеряме. Благодаря за всичко, което ми разказа! Но преди да си тръгна да те питам – всички крави ли са бели?
–Довиждане! И не. Да дойдеш и друг път! Мууууу… – отвърнаха кравите.
„Не? Значи има и други цветове” – мислеше си Бетина на път за дома. Когато се прибра разказа всичко на семейство си. И на тях им беше интересно, но не колкото на любопитната Бетина! Тя бе винаги готова да научи нови, и нови неща!

Участва в "Конкурс за "Бяла приказка".