Моето незабравимо лятно приключение

Лято, ех, мое лято. Най-детското, най-безгрижно лято. Или поне докато не пораснеш и не ти останат само приятните, сгряващи сърцето спомени. И все пак… Дори тогава, лятото си остава най-приятното време за почивка. Може би никога повече няма да се радвам със същата безгрижност на лятото. Може би ще забравя всичките игри, превърнали се в рутина, за онова малко момиченце с двете опашчици и блясък в очите, което бях преди. Може би… Не! Отказвам да приема. Дори сега, затрупана с работа и задължения, постоянно се сещам за малкото момиче, започнало вече да пораства и онова последно, детско лято. Постоянно се унасям. Чудите се какво се случи тогава ли? Вероятно няма да бъде нищо особено за вас, но за мен беше. Това бе последното лято, в което бях дете, в което се чувствах независима… безпогрешна… непобедима…

Нали  знаете онези приятели, които  познавате сякаш по-дълго от  колкото себе си. Моето незабравимо  лято беше именно с един  такъв приятел. Не се бяхме  виждали отдавна, всеки залисан  в своето „порастване“ и  в  своите си „ангажименти“. Но  явно съдбата не беше съгласна  с това наше отдалечаване... Един  ден се срещнахме съвсем случайно  на центъра на града. Заговорихме  се. Решихме да се поразходим. Купихме си сладолед и започнахме  да си говорим за времето  когато сме били малки. За времето, когато се гонехме между блоковете и родителите ни не можеха после да ни открият, за времето когато бяхме неразделни.

Решихме, че ще се качим на крепостта, която се намира близо до  града ни. От върхът и се  вижда целият град. Страшно е  красиво. Седнахме на върха и  аз го попитах дали си спомня  първия път, когато се качихме. Той отвърна, че никога не би  могъл да го забрави. Тогава  бяхме едва първи клас, двама  малчугани, решени, че ще покорят „голямата“ крепост. От този спомен минахме на втори, на трети…

По  едно време се сетихме, че до  крепостта имаше малка пътека, през която много пъти бяхме  минавали. Тя водеше до язовирната  стена. Както си седяхме на  върха на крепостта и с охота  си спомняхме за лудориите, които  сме правили, този мой приятел  ме метна на рамо и ме  понесе към пътеката… Започнах  през смях да го карам да  ме пусне, но той бе решен, че  ще ме занесе до мястото, което  си беше наумил. А именно язовирната  стена. Тя не бе много далеч, на три-четири минути пеша. Спомних  си как и преди го правеше. Когато стигнахме язовира, той  влезе направо във водата, носейки  ме на рамо. Когато стигнахме  достатъчно на дълбоко според  него, той просто ме хвърли и след едва няколко кратки мига скочи след мен. Започнахме да се плискаме с вода, точно като малките деца. Чантите с телефоните ни бяха останали на брега, заедно с якетата, които носехме, защото все още ставаше студено вечер.

Когато излязохме на брега слънцето вече залязваше. Но на нас не ни пукаше. Събрахме малко съчки от гората и си запалихме огън. След това седнахме на якетата си, които бяхме поставили близо до огъня и продължихме да си разказваме спомени и мечти. По някое време бяхме задрямали облегнати един на друг. Събудихме се от телефонен звън. Първо звънна моя телефон, а след няколко минути и неговия. Бяха майките ни. Сигурни бяхме, че ще ни накажат. Когато си тръгнахме той настоя да ме изпрати, защото беше далеч отвъд залез. Когато майка ми ни видя с едва изсъхнали коси само леко се засмя. Сякаш и тя го бе правила. С него се разбрахме на следващия ден, пак по същото време, не зависимо как, просто пак да бъдем там, горе, на върха на крепостта.

Така  измина цялото лято, изпълнено със спомени, разкази за отминали мечти и нови, които си създавахме с всеки изминал ден. Благодаря ти, последно мое детско лято. Винаги ще те помня и никога няма да те забравя. Винаги нещо ще ме връща към спомена за теб. Независимо колко съм заета и колко съм пораснала.

Участва в конкурса „Моето невероятно лятно приключение“