Една зимна приказка

Гората спеше зимния си сън. Натежалите от скреж клони на дърветата се огъваха от ледената си тежест. Те блестяха на слънцето и отдалече приличаха на величествени великани, готови да защитят своето царство от всеки нашественик. Покритите със сняг поляни се ширеха необезпокоявани от шумната врява, която вдигаха играещите през лятото  деца. Тишината се спускаше на талази и обгръщаше притихналата планина. Дори вресливите птици бяха избягали на юг от студената зима.

Тихо е. Нищо не напомняше за отминалото лято и за златната есен, за дългите дни, през които горските обитатели препускаха из зелените поляни. Те тичаха напред-назад и работеха усилено, за да събират зимнина. После се срещаха, за да обсъждат последните новини от село. Кой изял кокошката на Пешови, кои „пришълци“ изорали зеленчуковата градина на Гогови и задигнали от нея голямо количество зеле, ряпа и моркови, каква чудна машина прокопала тунели под нивата на Иванови и прибрала целите им картофи и все такива подобни. Понякога шумът от обсъжданията на горските обитатели бил толкова силен, че отеквал долу в ниското. Селяните, работещи по нивите наостряли уши, за да чуят тази гълчава, но тя се смесвала с веселото пеене на птиците, с неуморното тракане на кълвачите и в крайна сметка на тях им се струвало, че това е просто песента на Балкана. Те преставали да обръщат внимание на странните звуци и продължавали да събират реколтата си, за да са пълни складовете и хамбарите в къщите им, когато студът скове земята и завие зимната виелица. Тогава пътищата към селото често щели да бъдат затрупани, а клисурата под големия мост  да  застине непристъпна. Хората щели да насядат заедно до огнищата си и да разказват  на децата си цяла зима чудни приказки за красотата на родната природа и за геройството на своя народ.

Високо горе в планината мечето Йори спеше зимния си сън. В пещерата му беше топло и уютно. Коремчето му отдавна беше напълнено с вкусен мед и круши. Изглеждаше сякаш нищо не може да смути сладката му почивка, а тя щеше да продължи до края на студената зима. Йори се облизваше сладко-сладко насън, а мисълта за нещо го караше да се усмихва. Вероятно за първото беше отговорен вкусът на медеца, който той многократно сваляше с тежката си лапа от кошерите в липовата горичка откакто се помнеше. Езикът му все още лепнеше и му напомняше за този неземен вкус.

А усмивката се появяваше, когато мечето сънуваше своя приятел Бъни и веселите им игри това лято. Бъни беше едно палаво бяло зайче, което играеше с него откакто се помнеше. Разбира се Йори беше по-голям с пет месеца и следователно батко, но толкова обичаше приятеля си, че винаги се държеше уважително с него. Бъни беше много весело зайче и винаги развеселяваше мечето, дори и в най-лошите му дни. Той беше съучастник и в добрите му дела, и в неговите пакости. Още се смееха, когато си спомнеха за онова първо лято, когато Йори се учеше как да издебва подходящото време, за да краде мед и пчелите се прибраха по-рано от очакваното. Тогава те  здравата побесняха и го  жилиха навсякъде/ особено много по дупето/, а той и Бъни тичаха презглава към рекичката, за да се спасят във водата.

След тази случка, те много мислиха и зайчето посъветва мечето да измисли начин да се извини на пчелите и да се договори с тях да му дават мед срещу някаква услуга. Йори не се сещаше каква услуга да им предложи, но им написа извинително писмо и зачака отговор от тях. След като пчелите проведоха общо събрание на кошерите, те му върнаха жеста. Пратиха му известие, че с удоволствие ще му дават мед веднъж месечно, но в замяна искат от него да изплаши чичо Гошо от село, който редовно идваше, опушваше кошерите им с дим и взимаше меда им. Пчелите му бяха бесни, защото вместо да има свои кошери в двора си, като всички останали хора и да се грижи за своите пчели, той идваше като крадец и дори убиваше някои от тях с миризливия си дим.

Йори много се зарадва, когато получи този отговор, защото щеше да бъде полезен, а и родителите му го бяха учили, че не е редно да взима нещо наготово, без да е работил за него. От друга страна, да плаши чичо Гого си беше истинско забавление. Мечето само го дебнеше да се покаже иззад реката и го посрещаше със страшен рев. Драскаше по земята с острите си нокти и се изправяше в цял ръст, за да го ужаси. Чичо Гого бягаше с все сили и винаги цопваше във водата, а там губеше равновесие и падаше. Обувките му се изхлузваха и панталоните му винаги падаха. Тогава, мислейки, че мечето ще го последва, закриваше очите си с длани и трепереше от страх, очаквайки да стане на кайма. Йори пореваваше още малко, ей така за респект и му посочваше към дърветата с кошерите. После тропваше с крак заплашително, за да му покаже да не ходи повече там. Ех, да имаха общ език, щеше да му обясни по човешки, че не е хубаво да обираш плодовете на чуждия труд, но уви…Докато Йори играеше своята роля, Бъни и останалите горски обитатели се превиваха от смях. Ежко,  врабчето Трак, кълвачът Щрак и сойката Вик също се забавляваха и дори казваха на мечето, че за такова шоу трябва да продават билети. Да, незабравими летни приключения!

Изведнъж в тъмната пещера някакъв звук разбуди мечето. Трак, трак, трак, трак.
– Йори, събуди  се, аз съм Трак!-едно врабче  чукаше с клюна си по камъка.-Събуди  се, Йори, Бъни е в беда!
Мечо се събуди веднага щом чу името на своя приятел. Той сънено разтърка очите си:
– О, о ,Трак, здравей, още ли е зима?
– Извинявай, че те безпокоя, Йори, но Бъни е в беда!-тревожно каза врабчето.
– Какво? Кажи, какво е станало?
– Нали знаеш  моста над клисурата?
– Да, и какво?
– Бъни трябвало да отиде до хралупата на братовчед си Съни, защото храната му свършила. Натоварил количката, но когато трябвало да мине през моста обратно, едно паднало дърво му препречило пътя. Сега Бъни чака там и измръзва от студ.
– Благодаря  ти, че ми каза Трак. Да вървим  да освободим приятеля ми от  този затвор.

Йори се надигна решително, а Трак кацна на рамото му, за му указва най-краткия път. Мечето не беше излизало от пещерата, откакто натрупа големият сняг. Очите му се заслепиха от белотата навред, а краката му потрепераха от студа. Въпреки това, той закрачи бързо надолу по склона. О, Бъни, дръж се, идвам да те спася! Когато стигнаха моста тъжното лице на Бъни засия от радост.
– Йори! Ти дойде да ми помогнеш!
– Разбира  се, глупчо!-засмя се мечето.-Защо  не ме повика да дойда с  теб за провизии при братовчед  ти? Веднага щях да се събудя.
– Приятелю, не  исках да те безпокоя. А и  вярвах, че днес времето е подходящо  и ще се справя сам.
– Ах, Бъни, следващата есен ми напомни да ти помогна да събереш повече зимнина от градините на Иванови.

И след тези думи Йори достигна до средата на моста и с лекота отмести тежкото дърво, което пресичаше пътя през него наполовина. След това го запрати в реката отдолу.
– Знаеш ли, Бъни, добре, че ме извика да отместя дървото, така и за хората от село ще е по-добре, в случай, че се наложи да преминават моста по спешност.
– Да, така  е.-усмихнато каза Бъни. -Ти мислиш за всичко, приятелю, благодаря!

После мечето хвана количката със зеленчуци на зайчето и му помогна да я отнесе в хралупата си. Поседна и да си поговорят, но по средата на разговора започна да се прозява. Какво да се прави, природата му го караше да продължи съня си. Йори се сбогува с Бъни и остави Трак при него да му прави компания. Веднага щом стигна пещерата си, падна на мекото си легло от листа и заспа.

Ех, че е хубаво да бъдеш полезен и да помагаш на другите! Сладки сънища, Йори, ще се видим напролет!

УЧаства в конкурса „Твоята зима приказка“