Том-Тит-Тот

Имало едно време една жена. Веднъж тя изпекла пет банички. Когато ги извадила от фурната, те се оказали препечени и коричките им били станали твърде корави, за да могат да се ядат. Тогава жената казала на дъщеря си:
— Дъще, качи ги на полицата, нека постоят там. Сигурно когато му дойде времето, ще имаме на масата банички.
С това, нали разбирате, тя искала да каже, че след време ще поомекнат. Но дъщеря й си помислила: „Щом майка ми каза, че когато му дойде времето, ще имаме банички на масата, защо да не изям тези?“ И понеже имала здрави, млади зъби, заловила се за работа и ги изяла до трошичка.
Ала когато дошло време за вечеря, жената казала на дъщеря си:
— Върви да донесеш една баничка. Сигурно вече са готови за масата.
Дъщерята отишла, но видяла, разбира се, само празни паници. Върнала се и казала:
— Не, мамо, няма да дойдат на масата — няма ги!
— Нито една ли — смаяла се майката.
— Нито една — казала уверено дъщерята.
— Дойдат-недойдат на масата, искам една за вечеря.
— Няма да може — казала дъщерята. — Как ще може, като няма да дойдат на масата. Това е от сигурно по-сигурно.
— Може — почнала да се ядосва майката. — Върви веднага, дъще, и ми донеси най-меката, зъбите ми ще се справят с нея.
— Мека, не мека, няма — отговорила намусено дъщерята. — Защото аз ги изядох до една — това е!
Майката се втурнала да погледне и още с крайчеца на окото си видяла, че паниците са празни. Тя просто се слисала.
И така, като нямала какво да вечеря, тя си взела хурката и седнала на прага да преде. И като прела, запяла:
    — Дъщеря ми изяжда пет млина на ден,
    дъщеря ми изяжда пет млина на ден,
    дъщеря ми изяжда пет млина на ден.

Нали разбирате, тя била толкова смаяна и така удивена.
Случило се, че кралят на страната минавал по улицата и чул жената, която все повтаряла нещо, но не могъл да разбере добре думите. Затова спрял коня си и попитал:
— Какво пееш, добра жено?
При все че била ужасена от апетита на дъщеря си, жената не искала хората да знаят, а още по-малко кралят, затова запяла:
    — Дъщеря ми изприда пет къдели на ден,
    дъщеря ми изприда пет къдели на ден,
    дъщеря ми изприда пет къдели на ден.
— Пет къдели! — учудил се кралят. — Кълна се в ордена и в короната си, никога не съм чувал такова нещо. Слушай, аз търся момиче за жена и щом дъщеря ти може да преде по пет къдели на ден, тя е момиче тъкмо за мен. Но при условие първите единадесет месеца да е истинска кралица: ще може да яде каквото иска, да се облича с каквито дрехи иска и да има около себе си хора, които са й приятни и всичко, каквото сърцето й пожелае, но на дванадесетия месец трябва да започне да работи и да изприда по пет къдели на ден, ако не го направи, ще трябва да умре. Приемате ли условието?
Майката се съгласила. Представила си каква тържествена сватба ще има дъщеря й. Колкото до петте къдели? Далечна работа, за да се тревожи отсега. Пък и дотогава много вода ще изтече и сигурно кралят ще забрави за условието.

Във всеки случай дъщеря й ще бъде кралица единадесет месеца. И така те се оженили и единадесет месеца дъщерята била от щастлива по-щастлива. Имала за ядене всичко, което й се приискало, и дрехи, каквито си пожелаела, била заобиколена от хора, които й били приятни, с една дума, имало всичко, което сърцето й пожелаело. И съпругът й, кралят, бил от нежен по-нежен. Но от десетия месец започнала да си мисли за петте къдели и за това, дали кралят ще си спомни. На единадесетия месец започнали да й се присънват тези къдели. Но кралят нито веднъж не бил споменал за тях и тя почнала да се надява, че е забравил.
Ала последния ден от единадесетия месец, кралят, нейният съпруг, я завел в една стая, която никога по-рано не била виждала. Там имало един прозорец и нищо друго освен стол, хурка и чекрък.
— Ето, мила — казал кралят доста нежно, — утре сутринта ти ще бъдеш затворена тук, с храна и лен, и ако не изпредеш до вечерта пет къдели, главата ти ще падне.
Тя изпаднала в ужас, защото била глупаво и лекомислено момиче и никога не се била учила да преде.
Какво щяла да прави на другия ден, просто не знаела, защото, сами виждате, нямало кой да й помогне. Сега тя била кралица и майка й не живеела с нея. Заключила се в стаята си, седнала на стола и заплакала. И плакала, докато красивите й очи се зачервили.
Но както седяла и ридаела, чула някакъв особен тих шум долу до вратата. Първо помислила, че е мишка. После й се сторило, че някой чука.
Тя станала, отворила вратата и какво да види! Едно малко, дребно, черно Нещо, с дълга опашка, която бързо размахвало около себе си.
— Защо плачеш? — попитало Нещото, като се поклонило и така размахало опашка, че едва се виждала.
— Какво те интересува? — казала тя, като малко се отдръпнала, защото Нещото било много странно.
— Не ми гледай опашката, ако тя те плаши — ухилило се то. — Погледни носовете на обувките ми. Нали са красиви?
И наистина Нещото имало обувки с красиви катарами и фльонги.
Тя почти забравила опашката и вече не се страхувала толкова. И когато Нещото я попитало пак защо плаче, тя се изправила и рекла:
— Няма смисъл да ти казвам.
— Откъде знаеш — казало Нещото, като размахало още по-бързо опашката си и повдигнало върховете на обувките си. Хайде, кажи ми, ти си добро момиче.
— Е, добре — казала тя, — ако няма да има полза, няма да има и вреда.
Затова си избърсала хубавите очи и разказала на Нещото за баничките, за къделите и за всичко от игла до конец.
Тогава малкото черно Нещо щяло да се пръсне от смях.
— Ако това е бедата, всичко ще се оправи — казало то. — Всяка сутрин ще идвам на прозореца ти, ще вземам лена и вечерта ще връщам къделите опредени. Хайде! Ще се спогодим, нали?
При все че била глупаво и лекомислено момиче, тя все пак попитала предпазливо:
— Но какво ще искаш в замяна?
Тогава Нещото размахало така бързо опашката си, че не можела да се види, повдигнало хубавите върхове на обувките си, усмихнало се и я погледнало с крайчеца на очите си.
— Ще ти давам три гатанки всяка вечер, за да отгатнеш името ми, и ако не го отгатнеш до края на месеца, тогава — и Нещото бързо размахало опашката си, все повече повдигало върховете на обувките си и се кикотело по-самодоволно и хитро от всякога — ти ще станеш моя, моя, хубавице.
Три гатанки всяка вечер, за цял месец! Тя била сигурна, че ще се справи, пък и нямала друг избор, затова отвърнала:
— Добре! Приемам!
И, о, господи! Как само почнало да мята опашка Нещото, да се покланя, хитро да се усмихва и да вири върховете на обувките си.

На следващата сутрин съпругът й я отвел пак в странната стая, там била сложена храната й за цял ден, хурка, чекрък и голям куп лен.
— Ето, мила — казал кралят от учтиво по-учтиво. — И помни! Ако не изпредеш пет къдели до довечера, боя се, че главата ти ще падне.
Тя се разтреперала от страх и когато той излязъл и я заключил, щяла да заплаче, но чула странно почукване на прозореца. Веднага скочила и отворила прозореца и наистина там било седнало малкото черно Нещо, клатушкало красивите върхове на обувките си и махало опашката си така бързо, че не можела да се види.
— Добро утро, моя хубавице — казало Нещото. — Хайде! Подай ми бързо лена, ти си добро момиче!
И така тя дала на Нещото лена, затворила прозореца и, можете да предположите, че започнала да яде, защото, както знаете, имала добър апетит. А кралят, нейният съпруг, й бил обещал да й дава да яде всичко, което обича. Така тя яла до насита, а когато настъпила вечерта, чула странно почукване на прозореца, скочила, отворила го и там било малкото черно Нещо с пет изпредени къдели в ръце!
И то завъртяло опашката си по-бързо от всякога, навирило хубавите върхове на обувките си, поклонило се, усмихнало се и подало петте изпредени къдели.
След това казало:
— А сега, моя хубавице, какво е името на Нещото?
Без много да му мисли, тя отговорила:
— Бил.
— Не, не съм Бил — казало Нещото и по-бързо завъртяло опашката си.
— Тогава Нед — казала тя.
— Не, не съм Нед — казало Нещото и по-бързо завъртяло опашката си.
— Е, добре — и като се позамислила малко, казала: — Марк.
— Не — казало Нещото и се смяло, смяло, смяла и въртяло опашката си така, че не можела да се види, й изхвърчало.
Когато кралят, съпругът й, дошъл и видял петте опредени къдели, бил много доволен, защото той бил привързан към хубавата си съпруга.
— Няма да има нужда да давам заповед да ти отсекат главата, мила — казал той. — Надявам се, че и следващите дни ще минат така щастливо.
После й пожелал лека нощ и я заключил вътре.
Следващата сутрин й донесли нов лен и още по-вкусна храна. А малкото черно Нещо почукало на прозореца, навирило хубавите върхове на обувките си и завъртяло опашката си от бързо по-бързо, взело лена и вечерта го върнало опреден.
Тогава пак я попитало три пъти как му е името, но тя не могла да отгатне и Нещото се смяло, смяло, смяло и излетяло навън.
Всяка сутрин и всяка вечер се повтаряло същото и всяка вечер тя се опитвала три пъти поред да отгатне името му и не можела. И всеки ден малкото черно Нещо се смеело все по-силно и по-силно и самодоволно и я гледало злорадо с крайчеца на очите си. Тя почнала да се страхува и вместо да яде от вкусната храна, която й оставяли, прекарвала деня си в усилия да измисля нови имена. Но никога не улучвала.
Така дошъл последният ден на месеца и когато вечерта малкото черно Нещо пристигнало с петте опредени къдели, то едва могло да проговори от хихикане:
— Не можа ли да отгатнеш името на Нещото?
В момента тя четяла библията си и затова започнала да изрежда библейски имена.
— Не е ли Нещото Никодим?
— Не, не е — казало и завъртяло опашката си още по-бързо.
— Не е ли Самуил? — попитала тя с голямо вълнение.
— Не, не е, моя хубавице — злорадо казало Нещото, гледайки я остро в очите.
— Е, добре, не е ли Метусалем? — почти разплакана попитала тя.
Тогава Нещото втренчило в нея нажежените си като въглени очи и казало:
— Не, и това не е. Остава ти още само утре вечер и тогава ти ще бъдеш моя, моя хубавице.
И малкото черно Нещо излетяло, като въртяло и размахвало опашката си така бързо, че просто не се виждала.
Тя се почувствувала толкова зле, че не можела дори да заплаче, но в този момент чула, че кралят, нейният съпруг, идва, затова направила усилие да изглежда весела и да се усмихне, когато той казал:
— Добра работа свърши. Още пет къдели! Няма да се наложи да заповядам да ти отрежат главата, моя мила. Напълно съм уверен в това, затова хайде да се повеселим.
И той заповядал на слугите да донесат вечеря и още един стол и седнал до своята кралица, и така седели един до друг като влюбени.
Но клетата кралица не можела да хапне нищо — не можела да забрави малкото черно Нещо. А кралят, едва глътнал един залък, и почнал да се смее и се смял, и се смял, докато накрая бедната кралица съвсем вяло попитала:
— Защо се смееш така?
— Смея се на това, което видях днес, любов моя — казал кралят. — Бях на лов и стигнах до едно място, където никога не съм бил. То беше една варница сред гората и от нея се чуваше някакво странно тананикане. Аз зарязах лова и тихо, тихо се приближих до самия ръб на варницата, за да видя кой издава такива звуци. И какво, мислиш, видях? Най-смешното, най-странното, най-малкото черно Нещо, което човек е срещал. И то имаше един малък чекрък и предеше със страхотна бързина, но още по-бързо си мяташе опашката на разни страни, ха, ха, ха! Никога не си виждал такова нещо. А на малките си крака имаше обувки с катарами и фльонги, които движеше нагоре-надолу с шеметна бързина. И през цялото време това малко черно Нещо си тананикаше следните думи:
    — Назови ме, назови ме,
    ако можеш да отгатнеш,
    че съм Том-Тит-Тот!
Като чула това, кралицата щяла да се пръсне от радост, но се овладяла да не каже нещо, само почнала да вечеря с голямо удоволствие.
Не казала нищо и на другата сутрин, когато малкото черно Нещо дошло за лена, при все че то изглеждало така ликуващо и дяволито, че тя едва се въздържала да не се разсмее, защото знаела, че вече нищо не може да й направи. И когато се свечерило и чула почукването, тя направила кисела физиономия и отворила бавно прозореца, като че изпълнена със страх. Но Нещото изглеждало смело и важно, влязло и се захилило до ушите. И, о, боже, само как се завъртяла и се замятала опашката му.
— Е, моя хубавице — казало Нещото, като й подавало изпредените къдели, — как се казвам?
Тя надула устни като уплашена и казала:
— Не си ли, не си ли Соломон?
— Не — разсмяло се Нещото и дяволито гледало с крайчеца на очите си.
После малкото черно Нещо застанало сред стаята.
А тя пак се опитала, но този път изглеждала така, сякаш едва може да проговори:
— Е, не си ли Зебеди? — казала тя.
— Не, не — радостно и дръзко казало Нещото, дошло съвсем наблизо и протегнало малките си черни ръце към нея, а пък опашката му, о-о!!!
— Имаш време — казало Нещото подигравателно и малките му черни очи просто я изяждали. — Имаш време! Но помни, след това ти си моя!
Тя леко се отдръпнала от него, защото било просто ужасно да го гледаш, после се разсмяла и сочейки го с пръст, казала, да, тя казала:
    — Назови ме, назови ме,
    ако можеш да отгатнеш,
    че съм Том-Тит-Тот!
Никога не сте чували такъв писък, какъвто издало малкото черно Нещо. Опашката му се отпуснала на пода, а краката му се сгърчили и то излетяло в мрака и тя вече никога не го видяла.
А след това заживяла щастливо със своя съпруг — краля.