Случка на пързалката

Баба Трена, пъшка,
тегли
претоварена шейна.
Вози внучките си —
негли
зъл вълшебник я зажегли
тук, на тая стръмнина.
     
— Бабо, ти така…
догоре ли? —
Спас подире и върви. —
Добрини ли са ти сторили?
Хайде разправи какви.
     
Крум се възмущава:
— Бива ли
стар човек… за подигравка…
То е тежичко за биволи,
камо ли за баба мравка?
     
— А? Що рече? —
пита бабата. —
За каква говориш работа?
     
Тегли тя.
Поти се…
Мигом
на нозете и олеква.
„Хъка-мъка, на, пристигам“ —
казва си наум и клеква.
     
— Свърши вече — Спас и рече.
Тя му кима: — На върха съм.
Стигнах, чедо. И добре — че…
жилите си щях да скъсам.
     
— Скъсано е друго нещо!
Тънката връвчица.
Слабата.
Ту студено,
ту горещо
става изведнъж на бабата.
Тръпне — сякаш сатаната
прави дълга стръмнината,
прави слабичка връвчицата…
Де се провали шейната?
Де се дянаха дечицата?
     
Недовижда баба Трена.
Взира се преуморена.
Пак изправя колена.
Тю, добре измайсторена
беше новата шейна.
Но за друго жали.
Пита ни:
— Де са внучките, добрите?
— Не добри, а невъзпитани —
много лоши са и трите!
— Ох, от грипа кашлят още,
та реших сама… така…
С камфор ги разтривам нощем,
но ги вдигнах на крака.
     
Крум извика:
— На крака ли?
Те не теглят, а седят!
Те се тъпчат с портокали,
а за теб — трудът, студът…
Теб добрата, не щадят!
Гледам ги — седят изплезени,
люшкат се, като пелте.
Не от грипове — от глезене
станаха такива те.
И реших да те избавя.
Резнах, бабичко, връвчицата.
     
— Как? Та мигар подобава…
Де са ми,
кажи,
дечицата?
— Долу, бабо. Край речицата.
И самички,
ето на,
теглят новата шейна.