Шпионин Анабет Чейс номер 22: мисия – спаси света

Аз съм с коса до три-четири сантиметра под раменете. Косата ми е с черен цвят и с много красив отблясък. Леко къдрава и пусната, косата ми е страшно красива. Повечето време нося черни изтъркани и разпокъсани джинси и черна широка тениска. Обичам да нося черна шапка с бели надписи. Нося черни кецове със свежо зелени тънки ленти. Аз нося верижка със сребърен череп и пръстен със сребърен череп. Нося сребърни обеци във формата на черепи и две гривни с черепи – по една гривна за всяка ръка. Очите ми са сиви, като буреносни облаци. Аз съм висока 1.47 м. Усмивката ми е някак ослепителна и страшно красива. Смехът ми е прекрасен. Аз никога не си слагам грим, но въпреки това винаги съм прекрасна.
Поне така казват приятелите ми. За характера ми казват, че съм леко раздразнителна, но същевременно мила и добра. Че обожавам да се катеря по скали, камъни и склонове. Много обичам да се търкалям надолу по склоновете, затова имам и много натъртвания. Често си навличам беди. Аз съм ненадмината авантюристка и голяма мечтателка. Умея да се забавлявам. Имам чувство за хумор. Не предавам приятелите си, дори от това да зависи животът ми. Аз не лъжа. Колкото и гадна да е истината аз я казвам в очите без заобикалки. Казвам нещата така, както ги мисля. Това е както и моя добра черта, така и мой недостатък. Аз съм като водач на компанията и винаги успявам да накарам хората да се усмихнат и да покажат чара си. Поне така казват те. За външния вид се съмнявам, макар че ми се ще да изглеждам така, а за характера съм съгласна.

А деня уж започна нормално. Поне първите, хмм... Три секунди. Беше 22 октомври 2012 г. Рожденият ми ден. Точно се събудих и телефонът ми звънна. Очаквах някой да ме поздрави за рождения ден, но чух само мъжки глас, който казва:
– Анабет, бързо. Имаме проблем. Маниакалният Часовникар Ричърд Ролинс пак се опитва да завладее света. В момента е в Рио Де Жанейро, Бразилия.
– Добре, ставам и тръгвам.
Въздъхнах. Обожавам да чувам такива добри новини на рождения си ден. Помислих си колко трагично щеше да е всичко. Умряла на дванадесетия си рожден ден. Казах си:
– Е, какво пък. Малко екшън няма да ми навреди.
За жалост не бях сигурна. Слязох с асансьора от стаята ми, която беше на върха на къщата. Майка ми и баща ми – Атина Чейс и Фредерик Чейс ме посрещнаха с прегръдки, торта и подаръци. В подаръците ми имаше шапка с козирка. Тя имаше поне 20 невидими копчета. Сложих си я! Имаше гласови команди. Казах и да ми сложи очила за нощно виждане и пред очите ми ги имаше. Протегнах ръце напред, за да я сваля, но не видях нищо. Да, аз бях невидима. Свалих я и изкрещях:
– Даааа, най-накрая. Сонитрикс 3051. Най-новия модел. Мечтая за него откакто излезе в продажба..
Продължих с подаръците. Видях и зелена химикалка с невидимо мастило и лазер. Имаше и пръстен с лазер.
– Благодаря ви много – казах – но трябва да вървя. Имам да спасявам света.
– Знаем. – отвърна мама.
Казах:
– Е, време е за шоу.
Натиснах копчета по гривните си, излязоха мънички перчици като на хеликоптер и компютърен глас каза:
– Моля, изберете дестинация.
Поех си въздух и казах:
– Закарай ме в Рио Де Жанейро, Бразилия.
Перчиците се завъртяха и излетях.

Кацнах на главата на Статуята на Исус Христос. Поразходих се по ръцете. Огледах се. Имаше поне 600 човека, които ме гледаха, но не ми пукаше особено. Сложих си Сонитрикс 3051 или както започнах да го наричам „Шапката Невидимка” и й казах да ми сложи очила с функции като на бинокъл. Огледах се и видях това, което ми трябваше. Натиснах копчета по гривните си и се появиха перчиците. Компютърният глас каза:
– Моля, изберете дестинация.
– Аз ще управлявам. – отвърнах.
– Както желаете. Ето ви волана.
В ръцете ми се появи волан. След миг бях пред стара изоставена фабрика. На една от стените й се появи гръцката буква делта – ?. Докоснах я. Отвори се врата. Казах си:
– Аха, ето къде бил ключът от бараката.
Влязох вътре и се спуснах по някакви тъмни стълби надолу. Бях в тъмен каменен коридор. Нямаше стаи, освен една в дъното на коридора. Пристъпих напред. Знаех, че ще има капани. Направих още една крачка. Не видях камери и свалих шапката. Натиснах някакво копче и тя се превърна в часовник. Сложих го на ръката си. Тъкмо да пристъпя напред и зад мен се чу плътен мъжки глас:
– Къде си мислиш, че отиваш, Анабет?
Обърнах се. Един от наемниците на Ричърд стоеше пред мен с два питбула до него. Познавах го. Поне десет пъти се бях измъквала от него и неговите кученца. Казваше се Джордж. Не се стреснах, а го попитах:
– Как е моят стар другар, а, Джорджи? Добре ли е шефчето ти? Как е Ричи?
– О, настроението му значително ще се подобри, щом види как те водя при него. И ще ме възнагради.
– Е, надявай се. Аз го познавам много по-добре от теб, Джордж. Още си прекалено малък за тези сериозни неща.
– Та аз съм поне двадесет и пет години по-голям от теб.
– Не говоря за години, а за ум и памет. Ето, още не си се сетил да ме оковеш. Второ – позволяваш ми да си играя с гривната си. И трето – все забравяш, че имам лепенки по обувките и мога да се катеря по стени. Много здраве на Ричърд. Кажи му, че ще ме види скоро.
Тичах по тавана със светлинна скорост. Скоро вече бях излязла и се чудех къде да спя. Видях голямо празно място и се зарадвах. Натиснах копче на лявата си гривна. Излезе топче, голямо колкото едно подскачащо. Оставих го на земята, мигнах и там вече имаше огромна пететажна къща с двор и басейн.
– Чудесно – казах аз – ето къде ще живея.
Влязох вътре. Имаше поне двадесет спални и двадесет детски стаи. Настаних се да спя в една детска стая по мой вкус – всичко беше черно на черепи. Легнах си на леглото и заспах. Когато се събудих беше пет сутринта.
– Точно навреме! – казах доволно аз и отидох в най-близката кухня да закуся. Изядох три купички зърнена закуска с мляко и се наядох. Изпих две чаши кафе и се ободрих. Излязох навън, натиснах един шезлонг, на който имаше череп, мигнах и видях малкото топче. Сложих го в гривната и се стегнах за път.

Реших да пообиколя града, да се смеся с тълпата. При всяка крачка пред мен политаха поне по три птички. Влязох в джунглата. Тук поне никой не ме виждаше. Сложих си Сонитрикс 3051 и натиснах копчета по гривните си. Компютърният глас пак каза:
– Моля, изберете дестинация.
– Закарай ме у дома, в Ню Йорк.

След пет минути бях на върха на статуята на свободата. Никой не можеше да ме види, затова не се притеснявах. Прибрах се у дома. Мама много се зарадва и веднага извика татко. Разказах им какво стана и им казах, че ми трябва още оборудване.
– О, нямаш проблеми.
Тя вдигна капачката на едно червило и аз се зачудих защо ще се гримира точно сега, но чух ,че зад мен се отваря врата. Там имаше всичко, от което се нуждаеше един истински шпионин. Взех сребърна диадема с вграден микрофон. Казваше се Супер Гравас 9037. Взех и сребърна фиба, която се превръщаше в сребърен лък със сребърни стрели. Тя се казваше SilverCool 4006. Абе, много сребро, много нещо. Взех и зелена фиба, която се превръща в кинжал, който пръска зелена отрова. Това се казваше KampeGreen 7048. Това ми трябваше, но после за всеки случай взех по още 4 от всичко. Ето, сбогувах се и тръгнах.

Само след миг бях в Рио Де Жанейро. Вече беше следобед и реших да се позабавлявам малко. Отидох при онова празно място и поставих топчето. Мигнах и то се превърна в пет етажна къща с двор с басейн. Казах си:
– Е, време е за почивка.
Влязох в къщата и след малко излязох по бански. Банският ми беше цял и беше черен на бели черепи. Направих голям скок от трамплина, превъртях се два пъти във въздуха и паднах в басейна. След миг изплувах и започнах да плувам по гръб. След като излязох от басейна отидох в една от стаите в къщата. Там машина ми правеше масаж. После останах малко в сауната, а после и в солариума. Най-накрая си полегнах и почетох. Преди това се изкъпах. След като почетох си свалих и филми на лаптопа и ги прожектирах с проектор. Гледах много филми с много пуканки и кола. А също и чипс. После заспах.

Пак се събудих в пет часа сутринта. Станах, закусих и излязох. Видях нисък стар човек, който приличаше на Дани Девито на стари години. Сложих си Сонитрикс 3051 и го проследих. Той отиде до фабриката и изчезна, а аз свалих шапката и влязох в „ТСШО-МСЗШ”. Това значи „Тайна световна шпионска организация – Магазин само за шпиони”. И преди бях идвала и ме познаха. Пуснаха ме да разгледам и си взех чифт черни прилепнали дрехи, но и много удобни. Приличах на истински шпионин, но с гривни, гердан, обеци и пръстени. Специалното на тези дрехи беше, че в тях имаше магия. Можех да се превръщам във всичко чрез гласови команди. Пробвах и станах черна котка. Казах да стана пак човек, което навярно на другите им е прозвучало като „Мяу, мяу” и станах човек. Казах:
– Уха. Много,Супер, Мега, Гига яко. Май малко попрекалих с многото.
– Аха, но не е болка за умиране. – отговори продавачката.
– Знам! – отвърнах.
Излязох, станах папагал и полетях. Чувството беше велико. Отидох в джунглата да поразпитам животните за съмнителни хора. Един Ара, който се казваше Алберто, каза:
– О, видях един тип с черни дрехи и златни обувки.
– Охо! – казах аз, защото знаех, че Ричи никога не се разделя със златните си обувки – продължавай.
– Ами, той отиде в стария храм в средата на джунглата и изчезна там.
– Аха, ясно. Благодаря.
– Защо го търсите? – попита Алберто.
– Нали знаеш, че тайните агенти на хората имат специални дрехи, с които могат да стават каквото си искат?
– Да.
– Ами аз съм таен агент и го следя, защото иска да пороби света.
– Аха. Да помогна с още нещо?
– Не, благодаря.
– Добре, чао, Анабет.
– Чао, Алберто. Чакай малко, откъде ми знаеш името?
– И ти знаеш моето истинско име, макар да не ме позна. Приятно ми е, Луис Де-Ла-Вега, бивш таен агент.
– Но Луис изчезна безследно в Рио Д...
– Познай къде сме. В Рио. Купих си дрехи, станах Ара и не се върнах. Така ми харесва повече. Този безгрижен живот е чудесен. А сега, довиждане. Имаш да спасяваш света. – каза го и отлетя.
Нагъл папагал. Дължеше ми обяснение. Но както и да е. Тръгнах към средата на джунглата. Скоро намерих храма, станах човек и влязох.
– Я, кой бил тук. Анабет, каква изненада. Как могат да пратят най-неопитния за такава мисия.
Обърнах се. Ричърд беше зад гърба ми.
– Хей, какво става, Ричи? Как си?
– О, наистина много добре.
Той натисна някакъв бутон на стената и се озовах в клетка с бронирано стъкло.
– Ох, как може такова нещо. Е, добре. Остави ме тук да гния като затворник.
– С огромно удоволствие. Чао.
Излезе и ме остави сама. Това и чаках. Използвах пръстена с лазер и избягах. Станах тигър и се затичах като вятър. Отидох при Ричи и станах човек.
– Уха, 48 секунди за бягство. Бива си те.
– Спести си любезностите. – казах аз, натиснах копче на часовника ми и той стана на шапка. Пак натиснах копче и излезе топче за тенис. Метнах го по Ричи, то се превърна в мрежа и го оплете. Натиснах копчета по гривните си и се появиха перчиците. Компютърният глас каза:
– Моля, изберете дестинация.
– Удвои перките, ще закарам затворник до Ню Йорк.
При перчиците излязоха още 2 перчици. Аз хванах Ричи и излетяхме. Отидохме право в централата на ТСШО (Тайна световна шпионска организация). Предадох го. Прибрах се у дома.

Беше 9:00 вечерта. Легнах си. На сутринта както обикновено се събудих в 5:00. Станах и веднага забелязах една огромна златна статуетка. На нея имаше момиче точно като мен с шапка с козирка в лявата ръка, а в дясната държеше мрежа, в която имаше мъж. Той много приличаше на Ричърд. Долу пишеше „Най-доброто дете шпионин”. Под надписа имаше още „Мисия: Спаси света. Единствения човек на света, който може да я мине”. Имаше още 2 надписа. Единият беше „Сонитрикс 3051 – най-добрият уред в най добрите ръце”. Ето и последния надпис, който беше отдолу „Анабет Чейс:Шпионин #1”. Ето така хората разбраха как бяха спасени от 12 годишно момиче с шапка с козирка. Усмихнах се и отидох да закуся.

Участва в конкурса "Станете част от филма „Деца шпиони: Краят на времето""