Откъс от “Дневниците на едно лято”

– Госпожице Змиорка, колко остава до Заблудения остров?
– До Забуления остров, господин капитан, не заблудения.
– Все същото, та колко остава?
– Немного, капитане. Почти стигнахме, но не можем да го видим, заради мъглата, която го забулва.
– Триста дяволи!!! Някой да се качи на мачтата и да огледа!
– Ама ние нямаме мачта.
– Хм. Господин Лисугер, с Фламингото разгадахте ли картата?
– Не още, сега я рисуваме, като стане готова ще ти кажем.
– Говори Таксонския съсел, драги пътници, трябва да ви съобщя, че отпред приближават подводни скали…
– Сисо… Ъ-ъ, госпожице Съсел, ние сме пирати, това не е пътнически кораб!
– Добре тогава, драги пирати, говори Таксонския съсел, носа на кораба всеки момент ще се разбие в подводните скали!
– Господин Маймун, ляво на борд! – изкряска Озъбения крокодил.
– Тъй вярно капитане, ляво на борд, ама къде е кормилото?!
– Триста дяволи!!! Забравихме го на брега!
– Ами сега какво ще правим? – попита Кръвожадната врана.
– Пуснете котвата! И свийте платната!
– Нямаме платна.
– Как така нямаме платна?!
– Нали нямаме мачта, къде да ги закачим?
– Как се движим тогава?!
– Течението ни носи…
– Хм. Добре. Хей, аз казах ли ви нещо, пуснете котвата!
– Тъй вярно, капитане, котвата е спусната – отвърна Черния маймун.
– Господин Крокодил, картата е готова – казах аз.
– Много добре, господин Фламинго. Сега остава само да изчакаме мъглата да се вдигне. Съкровището в трюма ли е още, Кръвожадна врано или Съсела успя да го опустоши?
– В трюма е, господин капитан и е охранявано от мен.
– Добре, сега остава само този проклет остров да се подаде от мъглата – каза капитана и се запъти към кърмата.

Вълните леко полюшваха кораба и го караха тихичко да скрипти. Мъглата, вместо да изтънее, ставаше все по-гъста и като някакво гигантско млечно було закриваше всичко около нас. Когато слабият вятър утихнеше за миг-два, до ушите ни достигаше шумът на прибоя – вълните се блъскаха яростно в озъбените скали на рифа, опасващ острова. За да минем през тях времето трябваше да бъде ясно и спокойно, иначе имаше голяма вероятност да се натъкнем на някоя подводна скала и да потънем на метри от брега. Над нас прелитаха албатроси и чайки, надаваха призрачни крясъци и се изгубваха в мъглата. От изток се задаваше буря. Небето натам тъмнееше и тихо громолеше.

Вятърът постепенно взе да се усилва и подгони високи вълни пред себе си. Корабът се заклати по-силно и жално изпука. Капитана погледна небето и промърмори:

– Вятърът ще издуха мъглата, дано само да я разнесе преди да дойде бурята, че сигурно няма да издържим на по-големи вълни…

Постепенно булото, което ни обгръщаше, започна да изтънява и контурите на брега бавно изплуваха от млечната пелена. Приливът започна и полека взе да ни тласка към плажната ивица. От двете страни на “Рапунцел” морето се блъскаше в подводните скали и сякаш кипеше, хвърляше пръски и се пенеше, но корабът, подет от подводното течение, бързо мина край тях и неусетно се спря насред огледалната вода на лагуната.

Към нас с блясъци и тътен бавно се носеше бурята.

Ние нагазихме в плитката вода на лагуната и се отправихме към брега. Когато краката ни потънаха в пясъка изпитахме неописуема радост и вълнение – най-накрая бяхме пристигнали на Забуления остров. С изпълнени с любопитство погледи започнахме да оглеждаме наоколо.

Плажът беше целия покрит с жълтеникав пясък, по който се разпростираше от край до край като колан една тясна ивица от изсъхнали водорасли, домъкнати от прилива. В ляво от нас имаше няколко огромни сиви скали, които приличаха на обърнати лодки. Край тях се извисяваха няколко кокосови палми, леко приведени над водата. Зад плажната ивица се простираше джунглата, тъмна и коварна, пълна с диви зверове и враждебни туземци, а над нея по сивия похлупак на небето се гонеха буреносните облаци.
– Госпожице Врана, донеси съкровището! – заповяда капитанът. – Господин Фламинго, подайте ми картата.

Криса се измъкна от трюма на кораба, задъхана под тежестта на сандъка и като изкачи още няколко стъпала с морни крачки се дотътри до нас, и като го остави тежко на пясъка, седна върху него.

– Ето го съкровището, капитане. Цяло и непокътнато.

Озъбения крокодил я погледна, след което ни изгледа всички под ред и каза:

– Преди да тръгнем да крием съкровището, трябва да се убедим, че сме подготвени за всичко. Господин Маймун, екипажът въоръжен ли е със саби?
– Тъй вярно, капитане, екипажът е въоръжен.
– Раздадохте ли пистолетите?
– Не, капитане, тях ги няма.
– Как така?!
– Нали ги изхвърлихме през борда, когато отплавахме! Ти нали каза да изхвърлим всички ненужни вещи, за да може корабът да се отлепи от дъното…
– Пистолетите не са ненужни вещи!!!
– Да, ама те тежаха най-много от всичко! Иначе трябваше да хвърлим някой от екипажа.
– Ами да го бяхте сторили… Но както и да е. Нямаме време да спорим. Трябва да тръгнем, преди да ни е връхлетял тайфунът. Хайде, всички зад мен в редица! Потегляме! Господин Фламинго, помогнете на Кръвожадната врана да довлече сандъка! Хайде, по-бързо!

Аз и Криса хванахме сандъка от по едната страна и като го надигнахме, се затътрихме на края на редицата. Даниел ни поведе по една едва забележима, лъкатушеща сред гъстата растителност пътека, по която дивите свине излизаха на плажа, за да търсят умрели риби, нападали кокосови орехи и плодове. От време на време той размахваше сабята си и съсичаше изпречилите се на пътя му растения. Над нас по клоните на дърветата се виеха дълги лиани, по които бързо пробягваха малки пухкави маймунки.

Когато потънахме навътре в джунглата, пътеката се разклони и се превърна в същински лабиринт и ние взехме да се лутаме между гъсто израслите хлебни дървета, които тъкмо зрееха, с надеждата да попаднем на верния път. Под една огромна палма се натъкнахме на един гигантски питон, който се беше свил на кравай и блажено спеше, смилайки една прясно погълната токачка. По-нататък едно диво прасе с квичене се надигна от гъсталака и избяга надолу по склона. Големи пъстроцветни папагали прелитаха над главите ни и вдигаха шумна врява. Капитана се спря за малко и се ослуша. Не му харесваше врявата, която тези пъстри пернати вдигаха – можеше да привлече вниманието на туземците и ако те ни откриеха, щеше да закипи люта битка.

– Спрете се за малко! – ни нареди той и заби сабята си в земята.

Аз и Кръвожадната врана едва не хвърлихме сандъка на тревата и изморени седнахме край него. От храсталаците отсреща изскочи една сива маймуна с червен задник и се изгуби с крясъци сред гигантските листа.

– Още много ли остава? – попитах аз.
– Не знаеш ли, нали ти нарисува картата? Не много, поне аз така смятам или…
– Дай да видя картата! – каза изнервилата се от лутането през гъсталаците Съскаща змиорка и я издърпа от ръцете му.
– Како, гладна съм – обади се Таксонския съсел.
– Потрай още малко, като се върнем вкъщи ще ядеш.
– Даниеле, много си глупав! – извряска Данка. – Защо ни стовари в лагуната, като мястото, където трябва да заровим съкровището е на плажа в другия край на острова!? Можеше да заобиколим с кораба и да пуснем котва там, а не да скиторим из джунглата! На всичкото отгоре се задава и ураган!
– Ами аз си помислих, че така ще е по-интересно…
– А по-интересно ли ще бъде туземците да ни намерят и да ни бухнат в казана за вечеря?! Или вятърът да ни отнесе нанякъде? Чудя се как те избрахме ти да ни водиш… Аз трябваше да стана капитан.
– Ако не млъкнеш наистина ще ни намерят! Чуй! – каза Даниел и сложи ръка на устата й.

Някой или нещо шумолеше в близките гъсталаци. Ние се скупчихме около сандъка и притихнахме в очакване, със саби в ръце. Нещото се приближаваше все по-близо. Листата на ниските бананови палми се клатеха и издаваха на къде се движи съществото. До ушите ни достигна тихо сумтене и шумно мляскане – може би някой ягуар ядеше току-що уловената си плячка или някой туземец ни беше открил и се облизваше гладен, избирайки как по-лесно да ни спипа. По едно време съществото се размърда и като се оригна шумно, се запъти към нас. Ние се дръпнахме назад и вдигнахме саби във въздуха. Листата се разтвориха и вместо озъбената муцуна на ягуар, от тях изскочи Сиса, награбила цял грозд банани. Ние си отдъхнахме облекчени, а Криса й се скара шепнешком. Даниел се изправи на крака и като огледа околността, замахна със сабята си и отряза една висяща лиана.

– Хайде да тръгваме! Бурята наближава, а след час ще започне и отливът, трябва да бързаме да се върнем обратно, защото май забравих да пусна котвата и корабът може да отпътува без нас…
– Какво! – кресна Съскащата змиорка. – Как можа да забравиш! Заради тебе може да останем на този проклет остров завинаги! Аз се връщам обратно, вие, ако искате, продължавайте.

Като ни изгледа всички подред, Данка се връцна и пое обратно по пътеката, размахвайки ядосано сабята си, съсичайки всяко растение, имало нещастието да се изпречи на пътя й. Перестите листа на палмите над нас се разклатиха и зашумяха. Капитана я гледа, докато тя се изгуби от очите ни, след което преглътна и се обърна към нас.

– Ако искате и вие се връщайте. Аз ще продължа и ще заровя съкровището. После ще се добера до вкъщи все някак си. Може да си построя сал…
– Не, и ние идваме с теб – казахме единодушно аз и Криса.
– Ние също – обадиха се Гошо, Сиса и Пламен.
– Не сме стигнали до тук, за да се откажем. Дори и туземците да ни изядат за вечеря… пак ще останем до край…

Даниел ни изгледа радостно, видимо облекчен, че няма да скитори сам из джунглата, след което вдигна сабята си във въздуха и изкрещя:

– Добре тогава, хайде да тръгваме! Напред!

Другите пак се наредиха в нишка и поеха по пътеката, а аз и Криса вдигнахме сандъка и го понесохме след тях.

От тази страна на острова плажът беше по-стръмен и каменист. Вълните, не спирани от риф и подводни скали, се носеха безпрепятствено чак до брега, като някакви гигантски сиви планини и с грохот се разбиваха в камъчетата по крайбрежната ивица, хвърляйки фонтани от бяла пяна. Ураганът се приближаваше. Вятърът свиреше и виеше над морската шир и гонеше пред себе си огромните вълни, вдигайки облаци ситен мокър прах. По небето от време на време проблясваха светкавици и осветяваха притъмнелия остров. Буревестниците се носеха по небосвода и надаваха къси остри крясъци, а сивите им силуети се сливаха с надвисналите черни облаци. По-силните пориви на вятъра вдигаха малките песъчинки между камъчетата и ги запращаха към очите ни. Ние постоянно се спирахме и търкахме лицата си с раздърпаните си тениски. Даниел се спря под една почти повалила се палма и изкрещя:

– Спрете тук! Стигнахме! Тук ще закопаем съкровището!

Пламен изтича до палмата и заедно с него започна да дълбае дълбока дупка в пясъка. Аз и Криса с последни сили влачехме сандъка. Вятърът духаше все по-силно и пълнеше устите, ушите и носовете ни с пясък. Заслепени от песъчинките, ние не виждахме къде ходим и постоянно се препъвахме и падахме на земята. Камъчетата се набиваха в колената ни при всяко ново падане и ни причиняваха силна болка. Гошо и Сиса се втурнаха да ни помагат. Заедно вдигнахме сандъка и слепешката го дотътрихме под палмата. Даниел го блъсна в дупката и взе да го зарива с пясък.

– Капитане! – изкрещя Червения лисугер. – Какви са тези светлини между дърветата?

Озъбения крокодил се сепна и отправи поглед към джунглата – нямаше съмнение, между палмите проблясваха пламъците на факли.
– Туземци! – гласът му надви воя на бурята. – Бързо, скрийте се зад скалата!
– Няма да успеем да стигнем на време до “Рапунцел”!
– Како, не искам да ме изядат за вечеря! – проплака Таксонския съсел.
– Никой няма да те изяде, ти не си вкусна, мълчи сега!

Туземците излязоха от гъсталаците на плажа и заоглеждаха продълговатата следа, която аз и Криса бяхме оставили, докато влачихме сандъка. Един от тях, с белосано лице и голи задни части, вдигна копие във въздуха и извика нещо. От джунглата изскочи цяла орда диваци, целите покрити с татуировки и саморъчно направени украшения. Без да се оглеждат настрани, те хукнаха по следата – търсеха нас. Бяха въоръжени с копия, а на коланите им проблясваха стоманени ножове, попаднали кой знае как при тях. Даниел се сниши и като се втурна да бяга по брега под прикритието на гигантската скала, която се извисяваше зад палмата, ни нареди да го последваме. Щом излязохме на плажа, зад гърба ни долетя оглушителен крясък – един дивак се бе скрил сред клоните на едно дърво и ни беше видял. Ордата туземци, щом чу сигнала на съгледвача от кокосовата палма, се втурна напред с дивашки викове. Даниел, без вече да търси прикритие, ни поведе между ниските скали, с които свършваше брегът, целите покрити с хлъзгави водорасли и затворени миди – приливът изглежда заливаше тази част от крайбрежието.

Вълните с грохот се разбиваха около нас и пръскаха краката ни. Бурята беше захвърлила един кит към острова и той слепешката се носеше към брега. На мен ми стана жал за горкото животно и макар да ме грозеше опасност да бъда сготвен и изяден, аз се спрях, замахах с ръце и завиках:

– Върни се назад! Кит, чуваш ли, върни се назад! Носиш се право към брега!
– Никъде не тръгвам без вас! – долетя в отговор един крясък от морската шир.

Като се вгледах по-добре, видях, че не кит се носи към брега, а Данка заедно с “Рапунцел”. Аз се втурнах към водата и завиках на останалите, но те вече бяха видели кораба и като риби плуваха към него. Само аз и Криса седяхме в плитчините и отчаяно махахме, понеже нямаше как да се доберем до него – не можехме да плуваме. Водата беше студена, заливаше ни и ни блъскаше обратно към скалите, към които с лудешки бяг се носеха туземците. Аз и Криса всячески се мъчехме да се задържим в плитчините, но вълните се стоварваха една след друга върху нас, бутаха ни към дъното и ни завличаха към плажа. От време на време главите ни се показваха над водата и ние успявахме да си поемем глътка въздух, преди водата отново да ни залее. Тогава и двамата се мъчехме да се доберем един до друг, но прибоят винаги успяваше да ни раздели. “Рапунцел” беше изчезнала от погледа ни и ние си мислехме, че останалите са отплавали в открито море без нас.

Но капитанът не ни изостави. Щом се качи на палубата, той хвана с две ръце клона и насочи кораба към нас с риска да заседне в плитчините. Ние не можехме да го видим, защото вълните го закриваха от погледа ни, а и през повечето време бяхме под водата на гости при рибите. Когато “Рапунцел” стигна достатъчно близо до брега, Даниел се хвърли в развълнуваното море и с мъка се добра до нас. Първо помогна на Криса да се качи на кораба, като я хвана за носа и я издърпа на палубата, после хвана мен за крака и едва не ме удави, докато ме тикаше пред себе си към гумата. След като се убеди, че всички са в безопасност, той се измъкна от водата и скочи на носа.

– Господин Лисугер, насочете кораба към открито море!
– Тъй вярно, капитане, насочвам кораба към открито море.