Няма по-голямо съкровище от добротата

Беше 19 юни 2014. Бяхме грубичка от четири човека.  Разхождахме се в парка, когато се скарахме жестоко, за някаква дреболия. Никой не остана с никого приятел от тогава. Един ден обаче незнайно как всички се срещнахме отново в парка, близко до шадраваните. Всички явно бяхме видели обявата за подпомагане на семейство с болно дете. Приближихме се до семейството, като видяхме, че сме само ние, видяхме колко зле беше и детето им, също така и колко съсипани бяха родителите му. Тогава аз преглътнах гордостта си, забравих за всичко и събрах старите си приятели, като им предложих да направим нещо, за да променим всичко това, което бяхме видели.  

Първоначално имаше хора, които още се дърпаха и не бяха съгласни да сме отново заедно, но после се съгласиха. Решихме да се разделим по групички, с по двама човека в една и всяка група да се опита да намери всякакви средства, за семейството. Аз бях с Лили в група, решихме да организираме риболов за по-малките деца. Така и стана, намерихме малка лодчица и още щом я видяха, много малчугани решиха да се качат с единия си родител, срещу заплащане. През цялото време ние с Лилито ги забавлявахме, разказвахме им случки, хващахме рибки и много се забавлявахме.

Получените средства ги отделихме в една кутия и решихме, че всичките ще ги дадем на семейството. Бяхме се уговорили с другата групичка да се срещнем, за да съберем всички събрани пари и да ги дарим, но когато видяхме колко малко са парите се натъжихме. Всички почти се бяхме отказали, но не и аз. Не исках да се примиря с това, че сме се трудили и че въпреки това не сме успели да им помогнем, затова ми хрумна и друга идея.
– Да направим концерт! – изведнъж извиках аз, когато всички ме погледнаха. Засмяха се и веднага станаха, показвайки, че идеята им е харесала. Събрахме и други деца, от различна възрастова група и организирахме концерт, беше страхотен! С много танци, музика, пеене, караокета и театър. Цялата зала беше пълна, а събраните средства отново отидоха в онази кутия. След този ден ние отидохме доволни със събраните вече средства, които знаехме, че ще са им от голяма полза. Те много се зарадваха, даже започнаха да плачат от щастие, но след като се успокоиха решиха да ни се отблагодарят.

Ние, разбира се отказахме, защото само и едно тяхно ‘Благодаря, помогнахте ни много’ беше достатъчно за нас. След което всички отново тръгнахме в различни посоки, когато майката се провикна, че сме били близко до откриване на съкровище. Всички се спряхме. Огледахме се и се върнахме, за да разберем за какво става дума. Тя ни даде различни карти, като на тях имаше един огромен Х, след което всеки тръгна към своят х. Когато пристигнахме обаче отново се озовахме заедно, във едни храсти. Започнахме заедно да го търсим и след като не намерихме нищо, въпреки няколко часовите ни разследвания, ние се върнахме и тогава жената ни каза, че е видяла и чула как сме се скарали и е била много радостна, когато всички сме се обединили за да и помогнем, както и за да намерим съкровището.
– Но къде е тогава съкровището?  
– Да, какво е това съкровище, къде да го намерим? – започнаха да разпитват другите, а жената само се засмя. Всички бяхме много объркани, но тогава тя ни каза, че няма по-голямо съкровище от добротата и приятелството.

Ние се спогледахме и тогава разбрахме, че сме си доказали, че заслужава да сме приятели отново, както и че е добро дело да се помогне на човек в беда. След което всички се прегърнахме и отново станахме най-добри и неразделни приятели.

Участва в конкурса „Моето невероятно лятно приключение“