Най-добрият холандски роман за деца вече и на български

Новото попълнение към „Европейски разказвачи“ на Издателство ЕМАС – „Писмото за краля“ от Тонке Драхт – най-добрият холандски роман за деца !

Тъмна нощ. Затворен в малък параклис, шестнадесетгодишният Тюри от Кралството на Дахонаут трябва да издържи на последното изпитание, преди да стане рицар – нощното бдение. Но в тишината, нарушавана само от пращенето на свещите, някой похлопва на вратата и непознат глас моли за помощ. Тайно писмо трябва да бъде занесено до крал Юнаувен отвъд Големите планини, писмо, от което зависи съдбата на цяло кралство. И Тюри е призван да изпълни това поръчение и да спаси страната на Юнаувен.
Макар че нарушаването на бдението може да му коства рицарския сан, момъкът поема на път в неизвестното – през гъсти гори и буйни реки, стръмни върхове и бездънни урви, към величествени замъци и непознати градове. Сблъсква се с жестоки врагове, готови да го убият, ала намира и приятели за цял живот.
Но не може да се довери никому. Защото – като истински рицар – е готов на всичко, за да спази своя обет…

Тонке Драхт е любима нидерландска авторка и интересна личност – родена е в Батавия, сегашна Индонезия, прекарала години във военнопленически лагер в Япония още като дете, художничка, учителка, писателка… A „Писмото за краля”, най-известната й творба, излиза през 1962 г. и с него Драхт печели най-престижната награда за детско-юношеска литература на Нидерландия, „Златният калем”. Книгата я прави истинска звезда, определят я за най-добрата авторка за деца в страната, а през 1976 г. е удостоена с Националната награда за цялостно творчество. Тонке Драхт ни радва и с прекрасните си илюстрации към написаните от нея книги. “Писмото за краля” е чудесен пример и за художническия й талант.

Макар че романът “Писмото” е написан преди толкова много време, интересът към него не стихва и до днес. През 2004 г. произведението бе избрано за най-добрата детско-юношеска книга за последните петдесет години. А след това по нея бе поставена пиеса и дори беше заснета внушителна екранизация. Романът беше преведен на 22 езика, а когато се появи на английски през 2013-а, предизвика истински фурор в книжния свят – “Таймс” и “Метро” го обявиха за Книга на годината.

А за какво всъщност говори “Писмото за краля”? Тонке Драхт пише и научна фантастика, и исторически романи, а “Писмото” се крепи на традицията на артурианските легенди. Неведнъж е сравняван с „Хобит“ на Дж. Р. Р. Толкин заради перфектно развитите образи и класическия сблъсък между добро и зло в един фантастичен свят, разгърнат с размах и дълбочина. Премеждията на 16-годишния Тюри по пътя към изпълнение на важната му мисия ще го научат, че първото впечатление може да бъде подвеждащо, че приятелството се крие на необичайни места, че неразбирането често може да доведе до неразбирателство. Пред Тюри се издигат множество препятствия, заплашва го смърт, залавян е не веднъж, но това са само изпитания за неговите воля и благородство. Той започва приключението си като неопитно момче, но ще го завърши като достоен възрастен.

Антония Йохана Драхт, или по-известна като Тонке Драхт, е родена през 1930 г. в Батавия, далечните Нидерландски източни Индии – тогавашна колония на Нидерландия, която се намира на територията на сегашна Индонезия. Тонке прекарва по-голямата част от детството си на това екзотично място, но едва дванайсетгодишна необичайната й съдба я запраща в японски затвор за военопленници. Намирайки вдъхновение в писането на Жул Верн, твори първата си книга докато е в плен. Тонке остава затворена цели три години.

След края на Втората световна война семейството на Антония я отвежда в Нидерландия, където все още живее. Тонке е артистична и следва в Академията за визуални изкуства в Хага, а след това преподава рисуване на прогимназисти.

Първата й публикувана книга е “Приказки за братята близнаци”, появила се на бял свят през 1961 година. Разкази на Тонке Драхт излизат и в списание “Крис Крас”. 1962, обаче, е съдбовна година за авторката – тогава е издадена “Писмото за краля”, с която печели най-престижната награда за детска литература на Нидерландия, “Златният калем”. Книгата я прави истинска звезда, определят я за най-добрата авторка за деца в страната, а през 1976 г. е удостоена с Националната награда за цялостно творчество.

Макар че “Писмото за краля” е написана преди толкова много време, интересът към нея не стихва и до днес. През 2004 г. е избрана за най-добрата детско-юношеска книга за последните петдесет години. А след това по нея е поставена пиеса и дори е заснета внушителна екранизация. Макар че романът е преведен на 22 езика, се появява на английски чак през 2013-а, предизвиквайки истински фурор в книжния свят – “Таймс” и “Метро” я обявяват за Книга на годината.

А за какво всъщност говори “Писмото за краля”? Тонке характерно пише и научна фантастика, и исторически романи, а “Писмото” се крепи на традицията на артурианските легенди, сравняват я и с Толкин. Премеждията на 16-годишния Тюри по пътя към завършване на важната му мисия ще го научат, че първото впечатление може да бъде подвеждащо, че приятелството се крие на необичайни места, че неразбирането често може да доведе до неразбирателство. Пред Тюри се издигат множесто препятствия, заплашва го смърт, залавян е не веднъж, но това са само изпитания за неговите воля и благородство. Той започва приключението си като неопитно момче, но ще го завърши като достоен възрастен.

Тонке Драхт е изключителен автор, който ни радва и с прекрасните си илюстрации, съпровождащи написаното от нея. “Писмото за краля” е чудесен пример и за художническия й талант.

А ето и каква е историята на написването на романа, така както я разказва самата Тонке:

Писмо на Тонке Драхт до читателите на тази книга

През 50-те и 60-те години на миналия век в последните класове на основното училище в Хага беше въведен час по рисуване, който трябваше да се води от млад, неопитен учител. Това беше отлична възможност за студентите от Академията по изобразителни изкуства, които бяха се сдобили с един или няколко сертификата по рисуване. В средното училище не беше никак лесно да намериш работа, ако ще да притежаваш всички сертификати; не вземаха много млади хора, не вземаха хора без опит. И ето че сега младите можеха да придобият опит, като преподават в по-долната степен.Това беше сензация!

И така, току-що завършил Академията и абсолютно неподготвен, се изправяш пред цял клас деца, чакащи с нетърпение да рисуват с водни бои, мастило, цветни моливи – но не сами, а с теб. По онова време класовете бяха големи, четирийсет деца бяха нормално явление. Но какво говоря, все някога и някъде трябва да започнеш, нали?

Така започнах и аз – „госпойцата по рисуване”, в пети и шести клас в различни училища. Във всеки клас влизах веднъж седмично. Не всеки ден имах урок; исках да си запазя достатъчно време, за да рисувам самата аз, а и за да пиша. Скоро разбрах колко е важно как започва учебният час: да можеш спокойно и от никого необезпокояван… А това костваше доста усилия, защото раздаването на материалите отнемаше обикновено повече време от минутата, през която все още е тихо и всички слушат. За щастие скоро открих, че едно нещо има ефект: р а з к а з в а н е т о. Това ми помагаше да укротя малките дяволчета. Да, защо да не преподавам рисуване с и с т о р и я?

Тази история трябваше да е увлекателна, да казва нещо, трябваше да е свързана с рисуването, да вдъхновява. Понякога вземах съществуващ вече разказ, издирвах такива и ги четях. Но много често си измислях историите сама, импровизирах нещо. Обикновено спирах преди края на разказа; все пак трябваше да остане достатъчно време, за да направят хубава рисунка. Имаше и друго – невинаги може човек да намери на момента добър край на подобна измишльотина. И това ми беше известно!

Разказът без край – при условие, че е интересен – има и друго предимство. В такъв случай можеш да кажеш: „Ако рисувате мирно и тихо, ще ви разкажа как свършва историята.”

Повечето от тези историйки се изпаряваха след края на урока. Забравяха се, освен ако в резултат не се бе получила някоя много хубава рисунка. А някои ги записвах. Например разказа „Двамата крале” го бях измислила, за да вдъхновя учениците си да рисуват красиви дървета.

С времето историите вече не бяха така необходими като захарче за примамка. Но аз продължих да разказвам редовно, защото често се получаваха много хубави рисунки. И все повече пишех. Правех го в свободното си време и никой от учениците ми не знаеше.

И ето че един ден стените на една класна стая бяха окичени с пъстри картинки, изобразяващи замъци и църкви, рицари на кон и девици в дълги одежди. Репродукции и фотографии, не рисунки; рисунките трябваше тепърва да се случат. Много от изображенията бях донесла самата аз по молба на учителя по история, който в момента предаваше Средновековие. От само себе си се разбираше, че и уроците по рисуване трябваше да се движат в тази област, а към това си беше нужно и разказване. И разговор с класа. Темата се завъртя около нощното бдение, което представляваше последната задача на оръженосеца, преди да приеме рицарския сан. Събитие чакано, събитие пламенно желано след дългогодишна подготовка… Нощта преди посвещаването в рицарско звание младите мъже прекарвали в бдение в някоя църква или параклис; бъдещият рицар не бивало да заспива и да встъпва във връзка с външния свят. С други думи – при никакви обстоятелства не бивало да отваря вратата.

В главата ми започнаха да се въртят образите на различни оръженосци, на единия дори му дадох име, което ми хрумна просто ей така – Тюри. Попитах учениците си какво биха сторили, ако някой неочаквано похлопа на вратата и прошепне: „Отворете!”.

„Естествено, че никой няма право да влиза” – гласеше отговорът.

„Ами ако човекът отвън е в беда, ако моли за помощ? – попитах аз. – Тогава? Нали рицарят трябва винаги да е готов да помогне.”

Това вече беше друго нещо и след кратко обсъждане децата бяха единодушни: „Трябва да се отвори!”. Защото самите те бяха отзивчиви? Или защото в противен случай историята щеше да свърши, а така можеше да прерасне в приключение…?

Така – без никаква предварителна подготовка, но в необходимата средновековна обстановка – започна разказът за оръженосеца Т ю р и, който се вслушва в молбата за помощ на един непознат и поставя на карта рицарското си звание. И само след десет минути този младеж се криеше сред клоните на едно дърво, бягайки от загадъчните и жестоки Червени рицари. А до гърдите си носеше отскоро едно писмо, едно важно, тайнствено писмо, което трябваше да отнесе на непознат крал някъде на запад.

Какво пишеше в писмото? Защо го преследваха Червените рицари? Нямах ни най-беглата представа! Затова спрях да разказвам, фантазията ми беше изчерпана.

„А сега рисувайте!” – казах.

Шумни протести. Накрая трябваше да обещая, че не днес, но следващата седмица ще продължа историята.

Не само учениците ми, но и аз знаех, че това начало крие много възможности, може дори да прерасне в цяла книга… Още една книга? Тъкмо бях завършила първата си, но не бях намерила издател.

Спазих обещанието си. Часовете ми завършваха с кратък откъс от история с продължение, разиграваща се през Средновековието. Така преди голямата ваканция се получи разказ с добре обмислен край. Малък разказ в сравнение с книгата, която държите в ръцете си, но далеч по-добре от нищо! Междувременно бях наясно с много повече неща, отколкото преди да започна; не можех обаче да зная, че написването на цялата книга ще ми отнеме около година. Седях си удобно вкъщи и работех. Първо трябваше да нарисувам карта на кралствата от двете страни (от изток и от запад) на Голямата планина. За добрата идея няма по-полезно нещо от картата на въображаемите страни. Нарисуваш планини и гори, следваш течението на реки, отбелязваш замъци и селища, слагаш име на всяко от тези неща и започваш да измисляш кой живее по тези места.

Веднага след оръженосеца Тюри името си получи кралят на кралството на запад от Голямата планина. Владетелят беше неизвестен, а името му – непознато на английски. Юнаувен – какво аристократично име, нали?

Краля на познатата страна, в която живееше Тюри, нарекох Дахонаут. Дахоберт се среща често в Средновековието; в един фантастичен свят името може да е една идея по-различно. А освен това звучи добре. Доста по-късно това име щеше да ме наведе на мисълта за Мистринаут.

Опитах се да измисля друго име за главния герой на книгата. „Трябва да се намери по-красиво, по-добро име от Тюри” – мислех си тогава. Но не се и не се получаваше! Нищо не му подхождаше. Тюри си искаше името Тюри. И имаше право. Сега, след толкова време, не мога да си представя друго име.

Преди много години, когато „Писмото за краля” излезе за пръв път, далечна приятелка ми прати телеграма: „Да живее Тюри!”. Не е ли прекрасно за край това пожелание?