Кутиите с водни боички

Една сутрин през ваканцията Делфин и Маринет взеха водните боички и се разположиха на поляната зад фермата.
Кутиите бяха съвсем нови. Чичо им Алфред им ги беше донесъл предната вечер, като подарък на Маринет, която навършваше седем години, и за благодарност децата му бяха изпели една песничка за пролетта. Чичо Алфред си тръгна щастлив, като си тананикаше. Но родителите не бяха чак толкова доволни. През цялата вечер те непрекъснато мърмореха:
— И таз хубава! Кутии с водни боички! Тъкмо за нашите лудетини, да изпоцапат кухнята и да измърлят роклите си. Боички! Ние да не би да рисуваме? Но отсега да се разберем, утре сутринта — никакво мацане с четките. Докато ние сме на полето, вие ще оберете зеления фасул в градината и ще наскубете детелина за зайците.
Със свито сърце децата трябваше да обещаят, че ще работят и дори няма да се докоснат до кутиите с боички. На другата сутрин, щом майката и бащата тръгнаха за полето, те се запътиха към градината да оберат фасула и срещнаха патока, който веднага забеляза колко са унили. Този паток имаше добро сърце.
— Какво ви е, деца? — попита той.
— Нищо — отговориха те, но Маринет подсмръкна и Делфин също подсмръкна.
И тъй като патокът ги насърчи по приятелски, те му разказаха и за кутиите с водни боички, и за зеления фасул, дето трябвало да се обере, и за детелината, дето трябвало да се накъса. През това време кучето и прасето, които се мотаеха из двора, се приближиха, за да чуят какво си приказват и също като патока ужасно възроптаха.
— Това е възмутително! — извика патокът. — Тези родители са много виновни. Но не се бойте, деца, и вървете спокойно да си рисувате. Аз ще се заема с помощта на кучето да обера зеления фасул. Нали, куче?
— Разбира се — отвърна кучето.
— А пък за тревата — каза прасето — можете да разчитате на мен. Ще ви наскубя предостатъчно.
Момичетата бяха много доволни. Сигурни, че родителите им няма да научат нищо, те целунаха тримата си приятели и отидоха на поляната, стиснали кутиите с водни боички. Докато пълнеха паничките с чиста вода, от другия край на поляната към тях се запъти магарето.
— Здравейте, деца. Какво ще правите с тези кутии?
Маринет му отговори, че се готвят да рисуват и най-подробно му обясни как става това.
— Ако искаш — добави тя — ще те нарисувам.
— О, да, разбира се, че искам — отвърна магарето. — Ние, животните, нямаме никаква възможност да видим как изглеждаме.
Маринет накара магарето да застане в профил и се залови да рисува. А Делфин се зае с портрета на един скакалец, който си почиваше върху стрък трева. Съсредоточени, децата мълчаливо рисуваха, поизплезили езици и наклонили глави на една страна.
След известно време магарето, без да помръдне, попита:
— Мога ли да погледна?
— Почакай — отвърна Маринет, — сега рисувам ушите.
— А, добре. Не бързай. Искам да ти кажа нещо за ушите: че са дълги, дълги са, но, знаеш ли, не чак толкова.
— Да, да, бъди спокоен, ще направя точно каквото трябва.
А през това време Делфин беше започнала леко да се разочарова. След като нарисува скакалеца и стръкчето трева, тя видя, че така, както ги беше разположила в средата на големия бял лист, те изглеждат незначителни, и се залови да нахвърля и поляната като фон. За беда и поляната, и скакалецът бяха с еднакъв цвят и картината с буболечката изчезна сред зеленината. Колко жалко!
 
 
Щом свърши картината си, Маринет покани магарето да я види и то побърза да го стори. Но доста се изненада от онова, което видя.
— Колко лошо се познаваме! — каза то малко тъжно. — Никога не съм предполагал, че имам глава на булдог.
Маринет се изчерви, а магарето продължи:
— Същото е и с ушите. Често са ми казвали, че са дълги, но като ги гледам какви са, просто не ми се вярва.
Смутена, Маринет още по-силно се изчерви. Наистина, ушите на магарето от портрета бяха толкова големи, колкото и тялото му. Магарето продължаваше да разглежда рисунката, но погледът му беше по-скоро тъжен. Изведнъж то подскочи и извика:
— Какво означава това? Та тук си ми направила само два крака!
Този път Маринет се почувствува по-уверена и отвърна:
— Разбира се, аз виждах само двата ти крака. Не можех да нарисувам повече.
— И таз хубава! Но нали имам четири?
— Не — намеси се Делфин. — В профил ти имаш само два крака.
Магарето не протестира повече. То се обиди.
— Добре — каза то, като се отдалечаваше, — щом смятате, че имам само два крака…
— Но помисли малко…
— Не, не, имам два крака и туйто. Да не говорим повече.
Делфин взе да се смее и Маринет също се засмя, въпреки че изпитваше леки угризения. Те бързо забравиха магарето и тръгнаха да търсят други модели. Край тях минаха двата им вола, които прекосяваха поляната, за да отидат да пият вода на реката. Бяха големи волове, целите бели, без нито едно петънце.
— Здравейте, деца. Какво ще правите с тези кутии?
Обясниха им, че с тях може да се рисува и воловете поискаха да им направят по един портрет. Но, поучена от случката със скакалеца, Делфин поклати глава.
— Не е възможно. Вие сте бели, значи имате същия цвят като хартията. Няма да се виждате. Бяло върху бяло, ще излезе, че не съществувате.
Воловете се спогледнаха и единият от тях обидено каза:
— Щом не съществуваме, довиждане.
Момичетата застинаха смутени. Тъкмо тогава чуха зад себе си високи гласове и видяха, че конят и петелът се приближаваха, като шумно се караха:
— Да, господине — викаше разлютен петелът, — аз съм много по-полезен от вас, а също и по-интелигентен. И не се хилете, моля ви, защото мога да ви фрасна един.
— Бръмбазък! — изтърси конят.
— Бръмбазък! Вие да не би случайно да сте нещо много голям! Наемам се някой ден да ви покажа какво представлявате!
Децата поискаха да се намесят, но много трудно накараха петела да млъкне. Делфин оправи нещата, като предложи на двамата съперници да ги нарисуват. Докато сестра й рисуваше петела, тя се залови с коня. И тъй, можеше да се сметне, че разправията е приключила. Напълно доволен, че има възможност да позира, вирнал глава, отметнал назад гребен, петелът надуваше гуша и бухваше най-красивите си пера. Но той не можеше да стои дълго време, без да бърбори.
— Сигурно е много приятно да ме рисуват — каза той на Маринет. — Ти добре си избра модела. Не че искам да се хваля, но перата ми наистина имат прекрасни цветове.
Той дълго хвали перушината си, гребена си, опашката си и като хвърли поглед към коня, добави:
— Естествено аз съм по-подходящ за рисуване от някои нещастни животни с невзрачна и еднообразна козина.
— Всички гадинки трябва да бъдат такива шарени — отвърна конят. — Това им дава възможност да не бъдат съвсем незабележими.
— Ти си гадина! — извика петелът, като се наежи целият и започна да сипе обиди и заплахи, а конят само се усмихваше.
През това време децата разпалено рисуваха. Скоро двата модела можаха да отидат да видят портретите си. Конят остана доста доволен от своя. Делфин му беше нарисувала много хубава грива, щръкнала и дълга, приличаща на одрана кожа на таралеж, и буйна опашка с дебели и прави косми, някои от които бяха колкото дръжка на кирка. И понеже беше позирал полуизвърнат, той имаше късмет да е с четири крака. Петела също си го биваше. Въпреки това, той има неблагодарността да заяви, че опашката му прилича на проскубана метла. Както разглеждаше портрета си, конят хвърли едно око към нарисувания петел и откри нещо, което силно го наскърби.
— Според това, което виждам, излиза, че петелът е по-голям от мене — каза той.
И наистина, Делфин, може би объркана от своя опит със скакалеца, беше сместила коня едва на половин лист, докато рисунката на петела, нахвърляна със замах от Маринет, изпълваше целия лист.
— Петелът да е по-голям от мен?! Това е прекалено!
— Ами да, по-голям съм от вас, скъпи мой — ликуваше петелът. — Съвсем естествено! От небето ли падате? Още преди да видя портретите ни един до друг, знаех това.
— Ей, вярно! — каза Делфин, като сравни двете рисунки. — Ти си по-малък от петела. Не бях го забелязала, но това няма никакво значение.
Тя разбра, но твърде късно, че конят се обиди. Той обърна гръб и когато Делфин го повика, сухо й отговори, без дори да погледне назад:
— Добре. Ясно. Аз съм по-малък от петела и това няма никакво значение.
Глух за обясненията на момичетата, той се отдалечи, следван на разстояние от петела, който не млъкваше:
— По-голям съм от вас! По-голям съм от вас!
На обяд, като се върнаха от полето, майката и бащата намериха момичетата в кухнята и веднага погледнаха престилките им. За щастие и двете бяха внимавали да не се изцапат с боя. Когато ги попитаха какво са правили, те отговориха, че са наскубали голям куп детелина за зайците и че са набрали две пълни кошници със зелен фасул. Родителите видяха, че те казват истината и напълно доволни, широко се усмихнаха. Ако се бяха вгледали по-отблизо във фасула, сигурно щяха да се изненадат, като открият, че той е смесен с кучешки косми и патешки пера, но това дори не им мина през ума. Никога не ги бяха виждали толкова весели, колкото този ден през време на обеда.
— Много сме доволни — казаха те на децата. — Зеленият фасул е предостатъчно и зайците ще имат какво да ядат най-малко три дни. И понеже сте работили толкова добре…
Изпод масата се чу някакво куркане и прекъсна думите им. Те се наведоха и видяха, че кучето сякаш се давеше.
— Какво ти става?
— Нищо — отвърна кучето (в действителност то не можа да се сдържи, изсмя се и момичетата се ужасиха), — абсолютно нищо. Сигурно съм глътнал накриво. Нали знаете как става? Понякога мислиш, че гълташ направо, пък то…
— Добре — казаха родителите, — няма нужда от толкова приказки. Докъде бяхме стигнали? А, да. Добре сте работили.
За втори път ги прекъсна някакво друго куркане, но по-дискретно, което, изглежда, идваше откъм вратата, а те седяха с гръб към нея. Този път беше патокът, който надникна през открехнатата врата и също не можа да сдържи смеха си. Докато бащата и майката се обърнат, той изчезна, но двете сестри изтръпнаха.
— Сигурно вратата скръцна от течението — каза Делфин.
— Възможно е — отговориха бащата и майката. — Докъде бяхме стигнали? Да, до детелината и зеленият фасул. Гордеем се с вас. Истинско удоволствие е да имаш такива послушни и работливи деца. Но ще бъдете възнаградени. Нали знаете, че никога не сме имали намерение да ви лишаваме от кутиите с боички. Тази сутрин искахме само да разберем дали сте вече достатъчно големи, за да мислите и за по-полезни неща. Ето че сме доволни. Значи, разрешаваме ви да рисувате през целия следобед.
Децата едва чуто им благодариха. Бащата и майката бяха толкова весели, че не обърнаха внимание на това и до края на обеда само се смяха, пяха и играха на гатанки.
— Две госпожици все тичат след други две госпожици, но никога не ги настигат. Що е то?
Момичетата се направиха, че уж мислят, защото спомените от сутринта и угризенията, които изпитваха им пречеха да се съсредоточат.
— Не се ли сещате? Че то е лесно. Предавате ли се? Това са задните колелета, които тичат след предните колелета. Ха-ха-ха!
Родителите се смееха толкова силно, че се превиваха одве. Те станаха от масата и докато малките вдигаха чиниите, отидоха в конюшнята да отвържат магарето, за да отиде с тях на полето с товар картофи за садене.
— Хайде, магаре, време е да тръгваме.
— Много съжалявам — отговори магарето, — но аз имам само два крака, за да ви служа.
— Два крака ли? Какви ги дрънкаш?
— Ами да! Два крака. Дори ми е трудно да стоя прав. Не знам вие хората как го правите?
Родителите се приближиха, погледнаха магарето по-отблизо и видяха, че то наистина имаше само два крака, единият отпред, а другият отзад.
— Гледай ти! Ама че работа! Тази сутрин животното си беше с четири крака. Хм! Да отидем да видим воловете.
Оборът беше тъмен и в първия момент не се виждаше добре.
— Ей, волове! — отдалеч извикаха родителите. — Значи вие ще дойдете с нас на полето?
— Как пък не — отвърнаха два гласа от полумрака. — Жал ни е за вас, но ние не съществуваме.
— Как така не съществувате?
— Ами вижте!
И наистина, като си приближиха, родителите видяха, че мястото на воловете беше празно. Взираха се, опипваха с ръце, но не забелязаха нищо друго, освен два чифта рога, които плуваха във въздуха над яслите.
— Но какво става в този обор? Можеш да се побъркаш. Да вървим да видим коня.
Мястото на коня беше в дъното на конюшнята, там беше най-тъмно.
— И тъй, кончо, готов ли си да дойдеш с нас на полето?
— На вашите услуги — отвърна конят, — но ако трябва да ме впрегнете в каруцата, държа да ви предупредя, че съм съвсем малък.
— Хайде, хайде. И таз добра! Съвсем малък!
Като стигнаха до дъното на конюшнята, родителите ахнаха от изненада. В полумрака върху сламата те видяха едно съвсем мъничко конче, не по-голямо от половин петел.
— Миличък съм, нали? — попита ги той, за да ги поядоса.
— Каква беда! — проплакаха родителите. — Такова хубаво животно и така добре работеше! Но как стана това?
— Не знам — отвърна уклончиво конят, което можеше всякак да се изтълкува. — Нямам никаква представа.
Като ги попитаха, магарето и воловете дадоха същия отговор. Родителите чувствуваха, че крият нещо от тях. Върнаха се в кухнята и загледаха подозрително децата. Когато във фермата се случваше нещо необичайно, нахвърляха се първо на тях.
— Хайде, отговаряйте — казаха те със страшни гласове. — Какво е станало тази сутрин, докато ни нямаше?

Децата нямаха сила да продумат, толкова ги беше страх, и само поклатиха глава, че не знаят нищо! Родителите удариха с четири юмрука по масата и креснаха:
— Ще отговорите ли най-сетне, калпазанки такива?
— Фасул, брахме фасул — най-после прошепна Маринет.
— А как стана така, че сега магарето е само с два крака, воловете не съществуват, а хубавият ни голям кон е колкото триседмичен заек?
— Да, как стана? Казвайте, по-бързо!
Децата още не знаеха страшната новина, смутиха се, но разбираха твърде добре какво се беше случило: тази сутрин те с такова въодушевление бяха рисували, че тяхното виждане се беше пренесло върху моделите им. Такива неща доста често се случват, когато рисуваш за първи път. От своя страна животните бяха приели нещата твърде присърце, бяха се върнали в двора с наранено честолюбие и толкова бяха изживявали случилото се, че много скоро то даде отпечатък върху тях. Най-сетне, и момичетата не съмняваха: непослушанието им също беше изиграло роля в тази страшна история. Те бяха вече готови да паднат на колене и да си признаят всичко, когато през открехната врата видяха, че патокът клати глава и им намига. Като се посъвзеха, те прошепнаха, че не разбират какво се е случило.
— Правите се на твърдоглави — казаха родителите. — Добре, продължавайте да се инатите. Ще отидем да повикаме ветеринарния лекар.
Тогава момичетата се разтрепериха. Този ветеринарен лекар беше един изключително проницателен човек. Можеха да бъдат сигурни, че щом погледнеше бялото на очите и опипаше крайниците и корема на животните, щеше веднага да открие истината. Децата сякаш вече го чуваха да казва: „Виж ти, виж ти, в цялата тая работа има някаква рисувална болест; някой случайно да е рисувал тази сутрин?“ Нямаше да има нужда от повече обяснения.
Щом родителите тръгнаха, Делфин обясни на патока какво се беше случило и колко се опасяваха от познанията на ветеринарния лекар. Патокът наистина се прояви както трябва.
— Да не губим време — рече той. — Вземайте кутиите с боички и да вървим да развържем животните и да ги пуснем на ливадата. С рисуване развалихте нещата, с рисуване ще ги оправите.
Момичетата най-напред изведоха магарето, а това не беше никак лесно, защото то много трудно вървеше на двата си крака и губеше равновесие и като стигнаха, трябваше да му пъхнат едно столче под корема, иначе щеше да падне. С воловете беше по-просто и почти нямаше нужда да се придружават. Някакъв човек, който в това време минаваше по пътя, остана малко изненадан, като видя два чифта рога увиснали във въздуха да прекосяват двора, но благоразумно сметна, че зрението му е отслабнало.
Като излезе от конюшнята и се озова лице срещу лице с кучето, което му се стори чудовищно голямо, конят най-напред се уплаши, но веднага взе да се смее.
— Колко всичко е голямо край мене — каза той — и колко е забавно да си толкова мъничък.
Но не закъсня да промени настроението си, защото, когато петелът го забеляза — горкото конче! — той тръгна към него силно разгневен и му извика в ухото:
— Аха, господине, ето че пак се срещнахме. Надявам се, не сте забравили, че ви обещах да ви понатупам.
Малкият кон целият трепереше. Патокът поиска да се намеси, но напразно, а и момичетата също не успяха.
— Оставете — каза кучето, — аз ще го изям. — И се втурна озъбено към петела, който хукна, без да се оглежда, и толкова далеч избяга, горкият петел, че го видяха чак след три дни, когато се върна с ниско наведена глава.
Щом всички се събраха на поляната, патокът се поизкашля, за да си прочисти гърлото, обърна се към коня, магарето и воловете и им каза:
— Скъпи приятели, не можете да си представите колко ме натъжавате като ви гледам в такова положение! Мъка ми е като си помисля, че тези великолепни бели волове, които радваха окото, вече не се виждат; че това грациозно магаре се влачи на два крака, и че нашият хубав голям кон е едно дребосъче. Сърцето ми се свива, уверявам ви, още повече, че тази смешна история стана просто по недоразумение. Да, по недоразумение. Момичетата никога не са имали намерение да обидят някого, напротив. Това, което се случи с вас, ги огорчава толкова, колкото и мен, и съм сигурен, че вие от ваша страна сте също много притеснени. Тогава не се инатете. Станете си пак такива, каквито бяхте.
Но животните мълчаха враждебно. Навело очи, магарето сърдито гледаше единственото си предно копито. Конят, въпреки че сърцето му още биеше от уплаха, никак не изглеждаше готов да се вслуша в думите на патока. Тъй като не съществуваха, воловете с нищо не се издаваха, само рогата им, единствено видими и макар и лишени от всякаква изразителност, стояха подчертано неподвижни.
Първо заговори магарето:
— Аз имам два крака — каза то сухо. — Два крака и туйто. Няма какво да говорим.
— Ние не съществуваме — рекоха воловете. — Какво можем да направим?
— Аз съм съвсем малък — каза конят. — Толкоз по-зле за мен.
Нещата не се оправяха и настъпи неловко мълчание. Но кучето, ядосано от толкова много инат, се обърна към момичетата и изръмжа:
— Вие сте прекалено добри с тези мръсни животни. Оставете ме аз да се оправя. Ще им поохапя прасците.
— Ще ни хапеш ли? — каза магарето. — О, чудесно. Щом приемате нещата така…
След което започна да смее заедно с воловете и конят.
— Хайде, това беше шега — побърза да заяви патокът. — Кучето само малко се пошегува. Но вие не знаете всичко. Слушайте! Родителите отидоха да повикат ветеринарния лекар. След по-малко от час той ще бъде тук, за да ви прегледа, и няма да му е трудно да разбере какво се е случило. Родителите бяха забранили на момичетата да рисуват тази сутрин. Толкоз по-зле за тях. Щом държите на това, ще им се карат и ще ги накажат, а може и да ги набият.
Магарето погледна Маринет, конят — Делфин, а рогата помръднаха в пространството, сякаш се обърнаха към момичетата.
— Разбира се — прошепна магарето, — че е по-добре да вървиш на четири крака, отколкото на два. По-удобно е.
— Да си в очите на хората само чифт рога, е наистина твърде недостатъчно — добавиха воловете.
— Да гледаш на света от по-високо е все пак доста приятно — въздъхна конят.
Като се възползуваха от това, че обстановката се разведри, момичетата отвориха кутиите с боички и се заловиха за работа. Маринет нарисува магарето, като много внимаваше този път да сложи четири крака. Делфин нарисува коня с един намален до истинските му размери петел в краката му. Работата вървеше бързо. Патокът беше много радостен. Когато портретите им бяха готови, двете животни заявиха, че са напълно доволни. Въпреки това магарето не си възвърна двата крака, които му липсваха, а конят не увеличи обема си. Всички много се разочароваха и патокът започна да се тревожи. Той попита магарето дали не чувствува поне някакъв сърбеж на местата, където липсваха двата му крайника, а коня — дали не се чувствува малко натясно в кожата си. Но не, те не усещаха нищо.
— Трябва време — каза патокът на децата. — Докато нарисувате воловете, сигурен съм, че всичко ще се оправи.
Делфин и Маринет се заеха да рисуват по един вол, като започнаха от рогата, а за останалото се осланяха на паметта си, която им помогна доста точно. Те избраха сива хартия, върху която бялото — какъвто беше цветът на воловете, — чудесно изпъкваше. Воловете също бяха много доволни от своите портрети и намираха, че много им приличат. Но присъствието им все така се свеждаше само до рогата им. И конят, и магарето продължаваха да не чувствуват нищо, което да подсказва, че се връщат към нормалното си състояние. Патокът трудно прикриваше тревогата си и няколко от красивите му пера загубиха своя блясък.
— Да почакаме — повтаряше той, — да почакаме.
Измина четвърт час и нищо не се случи. Патокът зърна един гълъб, който кълвеше на поляната, отиде при него и му каза нещо. Гълъбът отлетя и след малко се върна и кацна на рога на единия вол.
— На завоя при високата топола видях кола — каза той. — В нея са родителите и още един човек.
— Ветеринарният! — извикаха момичетата.
Наистина това можеше да бъде само той и колата му скоро щеше да се появи. Въпрос на минути. Като видяха ужаса на момичетата и си представиха гнева на родителите, на животните им стана много мъчно.
— Хайде — каза патокът, — направете още едно усилие. Помислете си, че всичко става по ваша вина, защото се заинатихте.
Магарето се разтърси колкото можа, за да му се възвърнат другите два крака, воловете се съсредоточиха, за да се появят, а конят пое дълбоко дъх, за да се надуе, но нищо не излезе. Горките животни бяха съвсем смутени. Скоро се чу трополенето на колата по пътя и те изгубиха всякаква надежда. Децата бяха съвсем пребледнели и трепереха от страх в очакване на учения ветеринар. На магарето му стана толкова мъчно, че се приближи към Маринет куцукайки на двата си крака и започна да й лиже ръцете. То поиска да я помоли за прошка и да й каже нещо много мило, но беше твърде развълнувано и не можа да издаде никакъв звук, само очите му се наляха със сълзи, които капнаха върху рисунката. Това бяха сълзи на приятелство. Но щом капнаха върху хартията, магарето усети силна болка по цялата си дясна страна и отведнъж се озова здраво стъпило на четирите си крака. Това беше много насърчително за всички — и децата отново започнаха да хранят надежда. Наистина вече беше доста късно, защото колата се намираше само на стотина метра от фермата. Но патокът беше разбрал. Грабна с човката си портрета на коня, пъхна го под носа му и много се зарадва, че успя да изтръгне една сълза. Резултатът не закъсня. Видяха, как конят пред очите им взе да расте и докато преброят до десет, той възвърна нормалните си размери. В този миг колата бе на не повече от трийсет метра от фермата.
Воловете започнаха да се съсредоточават над портретите си, тъй като им трябваше време за да се развълнуват. Първият от тях успя да изтръгне една сълза от очите си и стана видим тъкмо в мига, в който колата влизаше в двора. Децата едва не запляскаха с ръце, но патокът си оставаше загрижен. Вторият вол още не се виждаше. Този вол беше изпълнен с най-добри намерения, но не му беше присъщо да лее сълзи и никога не го бяха виждали да плаче. Цялото му вълнение и желание да сполучи едва навлажняваше ъгълчетата на очите му. Времето напредваше, пътниците започнаха да слизат от колата. По заповед на патока кучето изтича да ги посрещне, за да позабави малко пристигането им, приветствува радостно ветеринарния лекар и така добре се замота в краката му, че успя да го просне по корем в прахта. Родителите се разтичаха из двора, за да намерят някаква тояга и се заканваха да я строшат о гърба на кучето. После се сетиха да вдигнат ветеринарния лекар и когато го изправиха, му изчеткаха дрехите. Всичко това трая между четири и пет минути.
 
 
В това време на поляната всички гледаха с тревога към рогата на вола, който оставаше невидим. Макар че се стараеше с цялото си сърце, горкият вол не можеше да се разплаче.
— Простете ми, но чувствувам, че няма да мога — каза той на децата.
Настъпи миг на почти пълно отчаяние. Дори патокът се слиса. Само другият вол, онзи, който беше видим, все още горе-долу запазваше хладнокръвие. Хрумна му да изпее на приятеля си една песен, която някога бяха пели заедно, по времето, когато и двамата бяха още млади телета. Песента започваше така:
    Теленце четирикрако
    пиеше с наслада мляко.
     
    Му-му-му!
     
    Скоро кравичка дойде,
    детелина да яде.
     
    Му-му-му![1]
Това беше една малко мудна мелодия, която, изглежда, трябваше да навява меланхолия. И настина още от първия куплет очакваният резултат започна да се усеща. Рогата на невидимия вол потрепнаха. След като въздъхна няколко пъти, горкото животно най-сетне почувствува в едно от ъгълчетата на очите си сълза, но толкова малка, че не можеше да потече. За щастие Делфин я видя, че блести, пое я с върха на четката си и я положи върху портрета. Волът веднага изникна пред тях, стана видим и осезаем. Крайно време беше. Застанали от двете страни на ветеринарния лекар, родителите се появиха на поляната. Като видяха воловете, магарето, стъпило здраво на четирите си крака, и коня, който се беше изправил с целия си ръст, те занемяха от учудване. Ветеринарният лекар, който беше в лошо настроение, задето се беше пльоснал по корем, ги запита като се подсмиваше:
— Е, това ли са невидимите волове, двукракото магаре и конят, голям колкото заек? Както виждам, те не страдат много от такива неприятности.
— Нищо не разбираме — замънкаха родителите. — Одеве, в обора…
— Сигурно сте сънували или доста здраво сте си хапнали и това е разстроило зрението ви. Щеше да бъде по-добре, ако бяхте повикали лекар. Във всеки случай не съм съгласен да ме безпокоят за нищо. Не, никак не съм съгласен.
Понеже горките родители бяха навели глави и не знаеха как да се извинят, ветеринарният лекар омекна и добави, като посочи Делфин и Маринет:
— Е, този път ви прощавам, защото имате две хубави малки момиченца. От пръв поглед се вижда, че са разумни и послушни. Нали, малките?
Децата се бяха целите изчервили и стояха с отворени уста, без да могат дума да обелят, но патокът нагло извика:
— О, да, господине, няма по-послушни деца от тях.