Как гарджето стана певец

Роди се в гората гардже. Голичко, слабичко, с тънко вратле и с ококорени очички. Роди се и веднага заприказва.
— Пиу! Пиу! — записка то. — Искам червейче!
И майка му, старата гарга, изхвръкна из гнездото, позавъртя се насам-натам и донесе на скъпата си рожбица не едно, а две червейчета.
Минаха три-четири седмици, отърси се гарджето и перца по крилцата му поникнаха. Сега вече то можеше да стои на краката си, да подскача като жаба и да се опитва да хвърчи.
Гледаше го старата гарга и не можеше да му се нарадва.
„Брей, че хубавец съм родила! — мислеше си тя. — Втори като него няма на света! Ох, дано стане професор!“
Ала малкото гардже нямаше ума на майка си и не мислеше да става професор.
Голяма беше гората и по клоните на старите дървета чуруликаха весело безброй пойни птички. Вечер, когато месечината изгрееше над върховете на дърветата, из цялата гора зашуртяваха сякаш чудни поточета: това бяха кръшните песни на славеите, които се надпреварваха да покажат кой е по-гласовит.
Слушаше ги прехласнато гарджето и по цели нощи сън го не хващаше. Искаше се и нему да стане певец като славеите, да се люлее ей тъй на някое клонче и да си чурулика до насита. Тая мисъл не излизаше из главата му и колкото повече то растеше, толкова по-силно вярваше, че от него ще излезе прочут певец. Най-сетне гарджето не можа да се стърпи и каза веднъж на майка си:
— Мамо ма, какво имат славеите в гърлото си, че пеят тъй хубаво?
— Дарба! — отвърна важно старата гарга и чукна с човката си една буболечка, която лазеше на края на гнездото.
— Ами аз нямам ли дарба? — попита малкото гардже, като разпери крилете си и извика: — Га-га!
— Кой? Ти ли? — рече майката и погледна учудено синчето си. — Да не си намислил и ти певец да ставаш? Не ти трябва такъв занаят. От тебе ще излезе нещо повече…
— Певец искам да стана! — записка малкото гардже и очите му се наляха със сълзи.
— Я мирувай! — изграчи сърдито старата гарга и отскубна едно перце от опашката на непокорния си син.
И гарджето наистина се укроти, сви се послушно в гнездото и не каза нито дума повече. Ала от този ден нататък то започна да слабее и главицата му клюмна. Нищо не можеше да го съживи и да му възвърне предишната бодрост: нито грижите на майка му, която го тъпчеше с червейчета, нито слънцето, което го милваше с топлите си лъчи, нито чудният мирис на горските цветя, които цъфтяха сякаш в самия въздух.
— Какво ти е? — питаше го често майката, а то повтаряше само едно:
— Певец искам да стана!
Съжали се най-сетне старата гарга над мъките на своя син и реши да отстъпи.
— Добре — рече един ден тя. — Щом толкова много искаш да станеш певец, стани! Но после да не се разкайваш.
— Благодаря ти, майчице! — извика зарадвано гарджето и в същия миг клюмналата му главица се изправи и очичките му засвяткаха от щастие.
— Но как ще станещ певец, като нямаш глас? — чудеше се майката. — Чакай, ще ида аз при бухала да го попитам. Той е умна птица и може да ми даде добър съвет.
И старата гарга изхвръкна из гнездото и отиде при бухала, който живееше в хралупата на един грамаден дъб. Завари го тъкмо когато той разправяше на малките бухалчета историята на Робинзон Крузо и ги съветваше да не се впускат в далечни пътешествия. Поклони се гаргата пред бухала и му разправи от край до край каква е работата. После го помоли да й каже как може да стане синът й певец, като няма дарба за пеене.
Бухалът се замисли, замижа с едното си око и отсече мъдро:
— Там, дето няма дарба, роднините и приятелите помагат.
— Как тъй роднините и приятелите? — попита старата гарга, без да разбира думите на умната птица.
— Много просто — каза бухалът. — Щом синът ти не може да пее, ще трябва да се намерят неколцина глашатаи, които да тръбят непрестанно надлъж и нашир, че по-голям певец от него няма. Лека-полека всички ще свикнат с тия хвалби и най-сетне сами ще започнат да вярват, че той наистина е голям певец. Хайде сега иди при вашите гарвани и свраки и ги накарай да дигнат повечко шум в гората, а пък аз си зная работата. Ще напиша в горския вестник нечувани хвалебствия за твоя син и дори портрета му на лично място ще поставя!
Каквото каза бухалът, това и стана. След няколко дни цялата гора ехтеше от дивия грак на стотици гарвани и свраки, които крещяха с всичка сила и разправяха, че по-велик певец от гарджето няма и че скоро то щяло да даде голям концерт за горските обитатели.
Дойде денят на концерта и гарджето се яви пред многобройна публика. Утихна гората, заслушаха птици и зверове. Залюля се певецът на едно клонче и записка с грозния си глас:
— Га-а! Га-а! Га-а!
И много от слушателите мислеха, че гарджето пее хубаво, защото тъй беше писано и в горския вестник. Тъй беше писано и подписано от бухала, който беше не само бухал, но и редактор на вестника.
Прекрасните гласовити славеи наистина се срамуваха от кресливата песен на гарджето и криеха главите си под крилете, за да не го слушат. Но какво значение можеше да има това?
Важното е, че гущерът и таралежът бяха много доволни — толкова доволни, че двамата изплетоха едно венче от лайкучки и го дадоха на катеричката да го занесе на певеца.
И катеричката се покатери чевръсто по дървото, на което стоеше гарджето, приближи се до него и окачи на шията му малкото венче.
От тоя ден гарджето се възгордя и започна да гледа отвисоко всички горски обитатели. То си въобрази, че е най-големият певец на света, и не изпускаше случая да се присмива на славеите, като се заканваше дори да ги изгони от гората.
Ала ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Гарджето се люлееше на едно клонче и пискаше самоуверено с грозния си глас, когато над гората се изви изневиделица грамаден орел — могъща и справедлива птица. Орелът чу самозвания певец и кацна на един стар дъб.
— Какъв е тоя безобразен грак? — извика той. — Нима в горската тишина не може да се чуе гласът на по-достойни певци?
Думите на орела отекнаха надлъж и нашир и опомниха ония горски обитатели, които бяха повярвали, че гарджето е наистина певец.
— Долу самозванецът! — изчурулика синигерът.
— Долу измамникът! — обади се в листака червеношийката.
— Долу! Долу! — разнесоха се стотици гласове от всички краища на гората.
След тая случка горските обитатели разбраха, че славеите и другите пойни птици си остават истинските певци.
Вярно е, че гарджето продължаваше да грачи, а и свраките и гарваните все още дигаха шум. Ала на тях вече никой не обръщаше внимание. Никой не обръщаше внимание и на бухала, който бе престанал да бъде редактор на горския вестник.