Малка историйка

Малкото пластилинено човече наднича иззад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. "Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!", отвърна ми троснато и избърса пластилинените си сополи в ръкава на ризката. "Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон..." – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластилинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми, когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
– Какво пишеш днес?
– Мъничка историйка за теб, му казах и човечето хлъцна от изненада:
– За мен? И какво правя аз в тази историйка?
– Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
– Чакай, чакай... аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластилин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица....... а толкова много обичам чай от ябълка с канела...... Веднъж пих такъв – нали си спомняш... и тогава ти ми помогна да се оправя...
– Да, сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе, и как протестира когато те сложих в хладилника...
– Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: "Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!" Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: "Вяра... Вяра..... Вяра в собствените сили.... сили.... Вяра......" Вятърът отнесе последните думи, но пластилинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
– Ей, за мен ли продължаваш да пишеш?, То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
– Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
– О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди, когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка. Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластилинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеялце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му "Лека нощ", изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластилиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
– Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах......... летях…. и ти беше с мен……
– Знам.