Котето Пуфи

Котето Пуфи – едно сладко малко бебе коте стоеше и чакаше пред вратата да бъде пуснато навън. Майка му го близна и му отвори вратата, но го спря с лапа за да му каже нещо.
– Мила Пуфи! Не забравяй че навън дебнат много опасности! Кучето е най-голямата. Не припарвай до двора отсреща, защото може да ти се случи нещо лошо! – обясни майка й.
– Няма, мамо, обещавам! – възкликна Пуфи и изхвърча навън.
След като зави зад ъгъла на къщата и се озова на двора, котето ахна. Пред него се разпростираше огромна градина с много цветя и дървета, с чуруликащи птички и пърхащи пеперуди, с дъх на живот, толкова свеж!
Пуфи вдиша от ароматния въздух и щастлива се втурна да обикаля градината. Подскачаше удивена всеки път, като минеше покрай теменужка заради сладкия и аромат и щастливо си хапваше по малко от всяка коча билка там. Душеше с радост нарцисите и кокичетата, а когато стигна до красивите лалета не се сдържа и ахна. Те бяха толкова изящни и красиви и на нея така и се прииска да бъде като тях – стройна и изящна. Капчиците роса по листенцата им направо й взеха дъха. Те блестяха с всички цветове на дъгата и се стичаха по стебълцата им и докато ги гледаш можеш да си помислиш, че ти казват: “Хайде! Ела с нас! Блести като нас! Танцувай по цветята като нас!” И така улисана с лабиринта от цветя и дървета, Пуфи неусетно стигна до високата стена от кипариси и погледна шашната нагоре.
– Толкова са красиви! – въздъхна тихичко тя и протегна лапа нагоре. Така тя премина между кипарисите и се озова в отсрещния двор. Тя продължаваше да върви и да се оглежда – там всичко беше двойно по-странно – тревата беше много мокра, от което й изтръпнаха лапите, дърветата спускаха клоните си до земята и ги люлееха над малко езерце оградено от разноцветни камъчета.
– Тук е толкова... невероятно! – каза тя и още повече се учуди след като чу силен смях и две деца изхвръкнаха иззад ъгъла, носейки нещо в ръце. Пуфи се затича след тях, и когато децата влезнаха да си починат, тя се покатери на масата, за да разузнае онова нещо. Когато го подуши, главата й се замая от радост.
– Сметана! Сладолед! Шоколад! – викаше тя и ближеше от купичката. А после, когато децата се върнаха и взеха купичката, за тяхно най-голямо учудване (но за наше не) тя беше празна.
Пуфи продължаваше да обикаля двора и беше намерила толкова интересни неща: няколко храста с вкусни червени плодчета, както и едно дърво също с червени плодове, но за жалост Пуфи не можа да ги достигне, а и още не можеше да се катери по дърветата. Беше открила още и една сламена шапка – толкова й хареса, че си поигра с нея, но после разочаровано откри, че я е разкъсала. Находките й не свършваха дотук: тя намери и една голяма къщичка, по-малка от къщата в която живееха децата, а от горе над голяма кръгла дупка, която служеше за врата, на мъничка табела пишеше:
“Мъниче”. От едната страна на входа тръгваше една дебела верига, която влизаше вътре в къщичката.
– Щом се казва Мъниче, това вътре трябва да е някое сладко малко коте! Но защо ще го връзват на верига? – учуди се Пуфи и се провикна в къщичката:
– Ехооо!
Оттам с тежка стъпка излезе един голям ядосан бултериер, който извика:
– Кой прекъсна съня ми?
Пуфи пребледня и чак сега разбра, че е отишла точно там, където не трябва! Тя се затича в обратна посока и бултериерът също. Пуфи викаше:
– Мамоооооо! Мамооооо!
А бултериерът:
– Чакай самооооо! Чакай самооооо!
Най-накрая веригата на Мъниче го дръпна назад и той ядосано извика след Пуфи:
– Само ми ела следващия път и ще видиш ти!
А Пуфи изплашено се провря през кипарисите и премина през градината без изобщо да обърне внимание на щурците, които изнасяха концерт на един мравуняк. Щом стигна до вратата, Пуфи веднага започна да драска с нокти и да вика:
– Мамооооо пусни ме вътре! Мамооо!
Майка й веднага отвори вратата и я пусна вътре, а когато най-накрая Пуфи се престраши да излезе изпод дивана, тя я попита:
– Какво има, скъпа? Нещо лошо ли се е случило?
– Д-да мамо! А-аз толкова се бях улисала да разглеждам Чудната Градина, че неусетно минах в другия двор и кучето ме подгони! На колибката му пишеше “Мъниче” и аз си мислех, че е някое котенце, но грешах! Оооо, мамо, извинявай, никога повече няма да ходя там!
И оттогава Пуфи наистина никога не стъпи в онзи двор.

Поука: Винаги слушайте мама и татко, защото може да стане нещо лошо!