Как Моана, жирафът и конят спасиха Амазония

(Продължение на приказката “Племето на децата”, изпратена от перуанските деца.)

С помощта на трите дара – Мъдрост, Сила, Мироглед децата от джунглата станали още по-благородни, но все пак едно малко момиченце се отличило – то се казвало Моана.
То било мургаво детенце с черни плитчици и тъмни очички. То било от децата, които се усмихват по цял ден. Освен това от всички животни най-обичало жирафите. Вече си имала един жираф, дошъл от Африка, не питомен, разбира се, а такъв, който си пасял на воля по полетата и джунглите, но се втурвал радостно към нея всеки път щом я види.
Моана знаела за мисията на децата да спасят майката Земя, но не правела нищо особено по този въпрос, защото мирогледът й подсказвал да си мирува и да не води война с хората, та дори и с тези, които унищожават природата.
Докато един ден тя както винаги отишла да си побъбри с жирафа, но той не се втурнал към нея. Изплашила се Моана и хукнала да го намери. Не било трудно – той лежал встрани от поляната с наранен от стрела крак. Завикала тя, заплакала, извадила стрелата и за нула време запарила няколко лековити треви и превързала крака му. А през това време в нея назряло желание да спаси природата. За три дни кракът на жирафа оздравял напълно, но за малкото момиче, решено да спаси Амазония, това били тежки дни, изпълнени предимно с подготовка за дълъг път. Решило да пътува с жирафа, затова взело само най-необходимото – не може току-така да мъчи животното! Игла, конец, платче за завивка, постелка или палатка и стрелата – това бил багажът й.. Защо и стрелата ли? Не за да стреля. Окървавена от кръвта на жирафа, тя винаги щяла да й напомня защо е тръгнала, когато опасности застанат на пътя й.
И ето, една прекрасна утрин Моана възседнала жирафа на име Луи и потеглили.
Но не е толкова лесно – ей така яхваш жирафа и тарам паджик, тръгваш да спасяваш Амазония. Не –Моана имала цел.
Казват, че дълбоко в джунглата, там, където не пеят птици, не шумолят пеперуди и нито един от шестстотинте вида мравки не припарва, живее Господарят на духовете. Досега никой не го е видял и никой не знае всъщност какво е той – човек, животно, птица или риба. Моана била сигурна, че той може да прогони злосторниците.
Вървели те с Луи дълго, дълго и изведнъж пред тях се изпречил някакъв мъж с кон и странна желязна пръчка в ръцете. Моана знаела, че тези пръчки гърмят с някакви, май също железни топчета.
– Я какъв хубав жираф, за колко го продаваш? – мазно се усмихнал човекът.
– Той не се продава!
– Тъй ли! – от още по-мазната усмивка на мъжа още малко и щяло да потече олио, но изведнъж тя се стопила и на нейно място останала само яростна физиономия.
– Да не ми е името Клиф, ако в следващата минута нямам прекрасна кожа от жираф! Дий, коньо!
Но за негово нещастие – и наше щастие конят знаел за мисията на децата и не помръднал от мястото си. Моана едвам успяла да викне благодарностите си – толкова бързо препускал жирафът, а и Клиф ругаел невероятно силно.
– Ох, горкият кон, онзи ще го претрепе! – натъжила се Моана.
Препускали около един-два часа навътре в джунглата, докато пред нозете на жирафа се изпречила страшна пропаст.
– Можеш ли да я прескочиш? – попитала тя Луи.
Луи кимнал утвърдително, но й показал със знаци, че е много уморен и иска да почине на слънце, а там изглежда прекалено влажно и мрачно. Затова се върнали малко назад и легнали да починат на някаква хубава слънчева полянка. Жирафът на секундата захъркал, а Моана също щяла да го направи, но чула странен звук – туп-туп-туп. Минутка след това на полянката се спрял задъхан познайте кой – ами конят на Клиф!
– Оня почна да ме обижда, аз се ядосах и – право при вас. Той държеше някои багажи на мен и аз забравих да ги смъкна. На някой да му се ядат банани? – попитал той смаяната Моана.
– А... ъм... значи искаш да ни придружиш до Господаря на духовете?
– Мдаа! Ой! Колко съм невъзпитан! Забравих да ви се представя! Името ми е Албърт. – и конят елегантно чукнал подкови една в друга.
– Ами добре дошъл! Когато Луи се събуди, аз ... – тя посочила с ръка към жирафа и забелязала, че той е буден и гледа с най-голям интерес събеседника й.
– Няма нужда да ни запознаваш. – рекъл конят.
– Луи, стари приятелю, откога не сме се виждали! – засмял се той.
– Ей, помниш ли как тичахме и се състезавахме като деца! Ами да! Спомняш ли си? – попитал конят, а Луи кимал утвърдително.
Направили си славно угощение с банани и отново тръгнали. Но пропастта все още си била там, разбира се, и Луи унило свел глава. Не можел да пренесе кон през пропастта. Моана – да, но не и кон.
Албърт разбрал какво мисли жирафът, ухилил се и рекъл:
– О, другарю, това са глупости! Та аз бях шампион по скачане! Това е само една малка дупка! – обърнал се, погледнал я и се поправил:
– Добре де, не е чак толкова малка, но все пак с лекота ще я прескоча!
Хоп! – и Албърт прескочил пропастта. След това Моана възседнала жирафа, който се разкрачил и се озовал на другата страна.
Наистина, там джунглата била много мрачна, влажна и тъмна. Не се чували птици, животни и деца, само пукането на клонките под краката им. През гъстата завеса на листата се процеждала странна зеленикава светлина.
Изведнъж Албърт случайно се обърнал назад и зърнал ужасния Клиф! Понечил да хукне напред, но видял още хора с железни пръчки и спрял.
– Ще хукнем тримата в различни посоки, те ще се объркат и така ще избягаме... – прошепнала Моана това, което й подсказвала Мъдростта.
Разделили се и хукнали в различни посоки. Хората се спуснали да ги хванат, направили дупки в кръга и през тях Луи, Моана и Албърт се измъкнали и хукнали напред, но хората се усетили и започнали да стрелят. Един от тях се прицелил точно в коня и щял да го улучи смъртоносно, но случайно изпаднал банан от торбата на Албърт се оказал на пътя на куршума и го спасил.
Тримата дълго бягали и накрая се събрали под едно голямо дърво уморени до смърт и започнали да обсъждат положението.
– Клиф е умен. – обобщил Албърт.
– Зн... – започнала Моана, но остатъкът от изречението бил заглушен от бойни викове на един до болка познат глас – този на Клиф.
Луи хукнал да обиколи дървото, забелязал, че то е кухо и се мушнал вътре. С почукване повикал и другите, които се мушнали в последната секунда. Миг след това на поляната се озовал Клиф в нещо като каруца, теглена от хората, които преди ги бяха обградили. Но, заварил само празно място. Ядосал се, навикал хората си, че са много бавни и си отишъл.
Най-сетне нашите трима герои се успокоили и започнали да разглеждат дървото. Най-любопитна била Моана и скоро открила нещо като ниша. Но щом погледнала пода и... останала като закована – той бил във формата на спирала, само че във всички цветове на дъгата и освен това се въртяла. Моана вдигнала отново поглед и видяла няколко реда, издълбани в дървото и можела да се закълне, че преди миг те не са били там. Най-отгоре имало нарисувани няколко дървета, а по средата – сърце, и няколко стиха:

Предание древно гласи,
че на джунглата сърцето е тук.
Ще минеш, ако злонамерен не си.
Но пробва ли се някой друг
страшен, зъл или коварен
в край неизвестен
на мига той ще бъде закаран.
Тъй че, бъди пред себе си честен!

– Хм... Това “сърцето на джунглата” ми е познато от някъде ... – замислила се Моана.
– Ами да!!! “В сърцето на джунглата живее Господарят на духовете”. Тук е нещо като порта към владенията му! Скачайте след мен! – викнала тя, стъпила в спиралата, завъртяла се и потънала. Същото направили Луи и Албърт.
Туп! Приземили се меко върху – странно! – червени възглавнички със златни ресни по краищата.
– Къде сме? – проронил конят.
– Намирате се пред Господаря на духовете! – прогърмял от празното страшен глас.
– Аз съм навсякъде, не ме търсете! И така, по същество, вие преминахте моя портал, длъжен съм да изпълня молбата ви. Слушам!
– Ами... ние... така... нали... Ами джунглата е... застрашена... стрелят по животните... секат дървета... та ... нали... да защитите джунглата... да...
– Махнете я! Тя е лъжкиня! В джунглата в последните три дни не е изстреляна дори стреличка за дартс!
– Но ние носим една стрела... Тя беше забита в крака на Луи! – Моана още малко и щяла да ревне с глас.
– Махай се! Ако ще секат, да секат! Ако ще убиват, да го правят! – гласът бил толкова мощен, че можел и да ги отвее, но изведнъж секнал, една фуния изпаднала от празното, също така се появила и една ръка, която посегнала към фунията. А при ръката се появила и една мазна коса... един стол... Клиф с фуния и шапка невидимка. Отново!
– Бягайтеее! – успяла да извика Моана, докато я отвеждали в тъмницата.
И останала в тъмното сама с мислите си. По едно време се обадила силата:
– Ти си силна, можеш да разрушиш тая стена и да излезеш!
А през това време мъдростта и нашепвала нещо, което я накарало да събере няколко торби паяжини, преди да разбие стената и да излезе, оставяйки надзирателите в ужас.
Тревата била мека и зелена, но някак суха под краката й. Скоро видяла, че е точно на другия край на джунглата, а не както се опасявала – на някое чуждо място. А под едно дърво седели тревожни Луи и Албърт.
– Приятели! Здравейте! Успях да се измъкна и... – и им разказала плана си.
– Ами Клиф? Та той вече е вътре в джунглата!
– О, радвам се, че ме споменавате! – възкликнал един глас и Клиф се показал измежду дърветата. Вече ще ви хванем! – извикал той и сграбчил Моана за крака.
– Клиф, на главата ти има паяк! – извикала Моана в отчаянието си. Действително, при паяжините кротичко си спяло едно мъничко паяче, но се събудило от виковете и отишло да види какво става. Това наистина било великолепно стечение на обстоятелствата, защото Клиф я пуснал и с викове избягал далече, далече от джунглата.
– Е, един враг по-малко! – развеселили се Луи, Моана и Албърт. Тогава пристъпили към действие по втория план. А той бил следният:
1. По произволни дървета на джунглата ще накачат паяжини и те ще приличат на духове и призраци.
2. Ловците и секачите ще се плашат и няма да идват.
Привършили работата, върнали се в своите домове (само Албърт не се върнал при Клиф, ами останал с тях).
И така Луи, Албърт и Моана заживели щастливо. Ако наминете през Амазония, ще ги видите отново да играят щастливи или да се плискат в безкрайните кафяви реки, защитени от Змията, Пумата и Орела.