Пощенска приказка

Едно нещо не ми е ясно — ако има приказки за най-различни други занаяти и професии като например за крале и принцове, и разбойници, за овчари и рицари, и магьосници, и великани, и дървари, и водни духове, защо да няма приказка и за някой пощенски раздавач? Толкова повече, че във всяка поща има нещо приказно — какви ли не надписи се срещат там: „Пушенето забранено!“, „Вход за кучета забранен!“, и много други предупредителни табелки. Не, най-сериозно — толкова обяви и забрани нямат в учрежденията си нито вещиците, нито даже хищниците. Това е предостатъчно, за да се разбере колко тайнствено и могъщо място е пощата. Освен това, деца, кой и кога е виждал какво става там през нощта, когато е заключено? Ето това например е много интересно да се знае. И ще ви кажа — имало един човек, господин Колбаба се казвал, пощенец и раздавач по професия, който успял да види това и после разправил за него на други пощаджии и раздавачи, а те — на трети, и тъй, от уста на уста, историята стигна и до мен. Аз пък не съм такъв егоист, че да я държа само за себе си. Хайде сега да изплюем камъчето. Започваме!
Та на тоя господин Колбаба значи, пощенец и раздавач по професия, нещо му омръзнал пощенският занаят. Знаете ли колко обикаляне, тичане, бягане, ходене, качване по стълби и слизане се пада, на един пощенски раздавач? — оплаквал се той. Всеки ден изминавайки по двайсет и девет хиляди седемстотин трийсет и пет крачки, в които са включени осем хиляди двеста четирсет и девет стъпала нагоре и надолу. А пък писмата, които разнасял, били всъщност обикновени печатни произведения, сметки и фактури и други такива излишни работи, които не радвали никого. А самата поща била толкова невесело и просто нищо и никакво място, че там нищо приказно не можело да се случи. Така и как ли не още се оплаквал господин Колбаба от своя пощенски занаят.
Веднъж толкова му докривяло, че седнал до печката в пощата и заспал от мъка и даже не забелязал, че е вече шест часа. Когато часовникът ударил шест пъти, останалите пощенци и раздавачи си тръгнали и заключили пощата, а господин Колбаба останал вътре заключен и продължил да спи.
Към полунощ го събудило някакво шумолене — сякаш щъкали мишки по пода. „Глей ти! — рекъл си господин Колбаба. — Тук имало мишки. Трябва да заложим капан.“ Като се вгледал в мишките обаче, видял, че това не са никакви мишки, а пощенски джуджета. Това са такива едни малки брадати дребосъчета, на ръст почти колкото дребна кокошка, порода уайандот, или колкото катеричка, или колкото малко зайче — нещо такова. На главите си имат фуражки като истински пощенци и носят пелеринки като истински раздавачи. „Глей ти!“, рекъл си наум господин Колбаба, но иначе не казал нито гък, дори зъб не обелил, за да не ги уплаши. Едно от пощенските джуджета пререждало писмата, които Колбаба трябвало да разнесе на сутринта, друго класирало пощата, трето теглело колетите и им лепяло етикети, четвърто мърморело, че, ей тука тая пратка не е опакована според предписанията, пето седяло на гишето и брояло парите, както правят пощенските служители.
— Така си и мислех — казало то, — тука тоя пощенски човек пак е сбъркал сметката с един халер. Трябва да я оправя.
Шестият немирник седял пред телеграфния апарат и предавал телеграма по морза. Това изглеждало приблизително така: „Тактак-так-так-тактактак-так“. Но Колбаба разбрал съдържанието. На обикновен език това значело: „Ало, министерство на пощите? Обажда се пощенско джудже номер сто трийсет и един. Докладвам, че всичко е наред. Стоп. Колегата елф Матлафоусек има кашлица, писа се болен и не се яви на работа. Стоп. Хайде със здраве. Стоп.“
— Тук има едно писмо, адресирано до град Бамболимбонанда в Канибалското царство — обадило се седмото джудже. — Къде е това?
— Това е виа Бенешов — рекло осмото педя човече. — Колега, към Канибалското царство добави: гара Долен Требизон, пощенски клон Котешка вила. Въздушна поща. Хайде готово. Я да му хвърлим сега едни карти, а, какво ще кажете?
— Защо не? — рекло първото джудже и наброило трийсет и две писма. — Ето и картичките. Можем да започнем.
Второто джудже взело писмата и ги разбъркало.
— Сечи — казало първото педя човече.
— Хайде, раздавай — рекло второто.
— Е-е-е! — промърморило третото. — Падна ми се лошо писмо!
— Хайде — промълвило четвъртото и хвърлило писмото си на масата.
— Цакам — казало петото и сложило писмото си върху неговото.
— Ехе, слаб си — обадило се шестото и прибавило и своето писмо.
— Охо! — зарадвало се седмото. — Имам и по-силна карта!
— На ви коз асо! — извикало осмото и хвърлило писмото си най-отгоре.
На това място Колбаба не могъл да издържи и се провикнал:
— Не искам да ви се бъркам в играта, господа мъници, но какви са тези ваши карти?
— А, господин Колбаба! — рекло първото джудже. — Не искахме да ви будим, господин Колбаба, но щом сте се събудили вече, елате да играете с нас. Ние играем обикновен мариаш.
Господин Колбаба не чакал да го молят два пъти и седнал между джуджетата.
— Ето ви карти — казал вторият мъник и му подал няколко писма, — и можем да започваме.
Господин Колбаба погледнал писмата, които му дали, и рекъл:
— Не се сърдете, господа дребосъчета, но това не са никакви карти. Това са обикновени невръчени писма.
— Точно така — отговорило третото педя човече, — това са нашите карти за игра.
— Хм — казал господин Колбаба, — не се докачайте, господа, но между картите за игра трябва да има седмица, осмица, деветка, вале, дама, поп и асо, а тук в тия писма няма нищо такова.
— Много се лъжете, господин Колбаба — рекло четвъртото човече. — Ако искате да знаете, всяко от тези писма има по-голяма или по-малка стойност, според това, какво е написано в него.
— Най-слабата карта — заловил се да обяснява първият дребосък, — така наречената седмица, това са писмата, в които хората се лъжат взаимно или се преструват едни пред други.
— След нея идва осмицата — продължи вторият бръмбазък. — Това са писма, които се пишат от немай-къде и по задължение.
— Третата слаба карта е деветката — обадил се третият завързак. — Това са писма, които се пишат само от учтивост.
— Първата силна карта е десетката — рекъл четвъртият. — Това са писма, в които хората си пишат нещо ново и интересно.
— Втората силна карта е попът — казал петият педя човек. — Това са писъмца, които хората изпращат, когато искат да доставят радост на някого.
— Третата силна карта е валето или момчето — рекъл шестият. — Това са писма, които си разменят добри приятели.
— Четвъртата силна карта се нарича цар или дама — добавил седмият. — Това е писмо, написано с любов.
— А най-силната карта или така нареченото асо — завършило осмото старче, — това е писмо, в което човек отдава на някого цялото си сърце. Това е карта, която бие всички останали. За ваше сведение, господин Колбаба, такива писма се случват, когато майка пише на детето си или когато някой пише на другиго, когото обича повече от себе си.
— Значи така — рекъл господин Колбаба. — А сега ми кажете, как познавате какво е писано в писмата? Не искам и да помисля, господа, че ги отваряте и четете. Това е забранено, мили приятели. То би означавало нарушаване тайната на кореспонденцията и аз би трябвало да съобщя за това в полицията. Най-сериозно ви говоря — да се отваря чуждо писмо е много, ама много голям грях!
— Ние знаем за това, господин Колбаба — рекло първото джудже, — но за нас е достатъчно само да пипнем залепения плик, и веднага познаваме кое писмо какво е. Равнодушните писма са студени и колкото повече обич има в писъмцето, толкова по-топло е то.
— А когато ние, джуджетата, сложим запечатаното писмо на челото си — добавило второто човече, — можем да ви кажем дума по дума какво е написано в него.
— Е, това е друго нещо! — казал господин Колбаба. — Тъй и тъй сме почнали, ще ви попитам още нещо. Дано само не се обидите!
— Някой друг не — отговорило третото джудже, — но вие, господин Колбаба, вие можете да ни попитате, каквото си щете.
— Много съм любопитен — рекъл господин Колбаба, — какво ядат джуджетата.
— Най-различни работи — казало четвъртото дребосъче. — Ние, дето живеем в различните учреждения, се храним като хлебарките с това, което вие, хората, изръсите по невнимание — тук трошица хляб, там парченце кифла. Сигурно си представяте, господин Колбаба, колко е то — от устата на човека не се отронва много нещо за ядене.
— Но ние, пощенските джуджета — рекло петото джудже, — не сме толкова зле. Понякога си сваряваме телеграфни ленти вместо макарони и вместо масло им слагаме пощенско лепило, само че то трябва да бъде декстриново.
— Имаме възможност да облизваме и марките — прибавило шестото. — Никак не е лошо, макар че от това брадите ни много се слепват.
— Но най-често си папкаме трохички, — рекло седмото човече. — Знаете ли, господин Колбаба, учрежденските помещения затова толкова рядко ги метат, за да остане нещо и за нас.
— Аз май го прекалих — продължил господин Колбаба, — ама искам да ви попитам още къде спите.
— Това вече няма да ви кажем, господин Колбаба — отговорило осмото старче. — Ако хората знаеха къде живеем ние, джуджетата, те отдавна биха ни измели оттам. Не, не, това не можем да ви го кажем.
„Голяма работа!, помислил си господин Колбаба. Аз и сам мога да видя къде ще легнете да спите“. Седнал пак до печката с намерение да не ги изпусне от очите си. Ала тъкмо се настанил хубавичко, и клепачите му започнали да натежават, и господин Колбаба заспал и спал като окъпан чак до сутринта.
 
 
Раздавачът Колбаба не казал никому нито дума за това, което видял през нощта, защото всъщност нощуването в пощата било забранено. Само че от тоя ден вече не му тежало да разнася писмата на хората. „Това писмо, казвал си той, ми се вижда хладничко, затуй пък ей това направо грее — толкова е топло. Трябва да го е писала някоя майка.“
Веднъж подреждал в пощата писмата, които извадил от пощенската кутия, за да ги разнесе на хората. „Ха сега, де!, рекъл по едно време. Ами че върху този залепен плик няма нито адрес, нито марка!“
— Аха! — казал началникът на пощата. — Пак е пуснал някой писмо без адрес в пощенската кутия!
Точно по това време в пощата имало един човек, който изпращал препоръчано писмо на майка си, та чул това и рекъл:
— Голям наивник, глупак, забраван и дръвник, смахнат, занесен, изветрял, изкуфял, завеян и откачен трябва да е тоя, дето праща писмо и не му слага адрес.
— Знаете ли, господине — рекъл пощенският началник, — за една година тук се събира цял куп такива писма. Няма да повярвате, господине, колко разсеяни са хората. Напишат писмо, господине, и хукват към пощата, и забравят, че още не са сложили адреса. Ами да, господине, това става много по-често, отколкото мислите.
— Тъй ли? — учудил се човекът. — Ами какво ги правите тези писма без адреси?
— Оставяме, ги в пощата, господине — отговорил пощенският началник, — няма на кого да ги връчим.
Раздавачът Колбаба през това време обръщал в ръцете си писмото без адрес и бърборел:
— Господин началник, вижте какво е топличко това писмо. В него сигурно има нещо искрено. Аз мисля, че въпреки всичко трябва да го връчим на този, до когото е изпратено.
— Как ще го връчим, като няма адрес? Точка по въпроса! — отсякъл пощенският началник.
— Защо не го отворите? — посъветвал ги посетителят. — Ще видите поне кой го изпраща.
— Това е невъзможно, господине — рекъл строго пощенският началник, — защото с това бихме нарушили тайната на кореспонденцията, господине, а това е забранено.
И толкоз — за него въпросът бил изчерпан.
Когато случайният посетител си отишел обаче, господин Колбаба се обърнал към началника си с думите:
— Извинявайте, господин началник, но за това писмо ний можем да се посъветваме с някое от пощенските джуджета. — И му разправил как една нощ видял джуджетата да работят в пощата и как те можели да четат писмата, без да ги отварят.
Пощенският началник се замислил и казал:
— А виж, това може. Опитайте, господин Колбаба. Ако някое от джуджетата ни каже какво е написано в писмото, може пък да познаем и за кого е предназначено.
Същата нощ господин Колбаба останал в пощата да чака. Към полунощ чул нещо да цапка по пода — също като че ли мишки щъкали насам-натам; а след това видял пак джуджетата, които класирали пощата, и теглели колетите, и брояли парите, и пращали телеграми. А когато си свършили работата, седнали на земята и започнали да играят карти.
Тогава господин Колбаба им се обадил;
— Добър вечер, Господа дребосъци!
— А, господин Колбаба! — обадил се най-старият дребосък. — Елате да играете с нас!
Колбаба не чакал да го молят втори път и седнал при тях на земята.
— Хайде — рекло първото джудже и хвърлило картата си на пода.
— Ето моята — обадило се второто.
— Коз! — казало третото.
Бил ред на господин Колбаба и той сложил писмото без адрес върху трите останали писма.
— Спечелихте, господин Колбаба! — казал първият завързак. — Имате най-силната карта — асо купа!
— Извинявайте за въпроса — обадил се господин Колбаба, — но сигурни ли сте, че това е най-силната карта?
— Как да не съм?! — отговорило човечето. — Та това писъмце го пише един момък на една девойка, която той обича повече от себе си!
— Кой знае! — рекъл нарочно господин Колбаба.
— Точно така е! — отговорило джуджето. — Ако не вярвате, ще ви го прочета. — И то взело писмото, сложило го на челото си, затворило очи и започнало да чете:
„Моя любима Марженка, пиша ти, че съм си намерил работа като шифьор. («Тук има правописна грешка, рекло джуджето, не се казва шифьор, а шофьор».) Ако изкаш можем да направим свадбата напиши ми още ли ма убичаш бързо твой вярен Франтик.“
— Е, благодаря ви, господа джуджета — рекъл господин Колбаба. — Точно това исках да знам. Много благодаря!
— Няма защо — отговорило човечето. — Но трябва да ви кажа, че има много правописни грешки. Тоя Франтик май не е бил много прилежен ученик.
— Коя ли ще е тая Марженка и кой ли ще да е тоя Франтик?! — мърморел си господин Колбаба.
— Не мога да ви помогна, господин Колбаба — казал му дребосъкът. — Това го няма в писмото.
На другата сутрин Колбаба съобщил на своя началник, че писмото без адрес го пращал някой си шофьор Франтик на някоя си госпожица Марженка и че тоя господин Франтик искал да се ожени за госпожицата.
— Охооо! — извикал пощенският началник. — Ами че това е извънредно важно писмо и госпожицата би трябвало да го получи.
— Да знаех поне презимето й, града, улицата и номера на къщата, в която живее — рекъл господин Колбаба, — веднага щях да й го занеса!
— Така и баба знае, господин Колбаба — казал пощенският началник, — и нямаше да има нужда от пощенски раздавач. Но мен много ми се ще госпожицата да си получи писмото!
— Добре, господин началник — извикал Колбаба, — аз ще се опитам да намеря получателката, ще я търся под дърво и камък, дори ако трябва да скитам цяла година по света!
Рекъл и отсекъл, нарамил пощенската си чанта с писмото и едно парче хляб и тръгнал по света.
Господин Колбаба ходил и кръстосвал, и навсякъде разпитвал не живее ли по тия места госпожица Марженка, дето чака писмо от шофьора Франтик. Тъй обходил цяло Литомержицко и Лоунско, и Раковницка околия, и Пилзенско, и Домажлицко, и Писек, и Будейовицко, и Пржелоучско, и Таборско, и Чаславско, и Храдецка околия, и Ичинско, и Болеславско; бил и в Кутна Хора, Литомишъл, Тржебон, Водняни, Сушице, Пржибрам, Кладно и Млада Болеслав, и във Вотице, и в Трутнов, и в Соботка, и в Тур нов, и в Слане, и в Пелхржимов, че дори и в Добрушка, и в Упице, и в Хронов, и в Седемте колиби, и в Кракорка бил, и в Залеси, с две думи — навсякъде и непрестанно питал и разпитвал за госпожица Марженка. В Чехия намерил общо четирсет и девет хиляди деветстотин и осемдесет госпожици на име Марженка, но никоя от тях не чакала писмо от шофьора Франтик. Някои от тях наистина чакали писмо от шофьор, но той не се казвал Франтик, а Тоник или Ладислав, или Вацлав, Йозеф или Яролим, Лойзик или Флориан, а също така Ирка или Йохан, или Вавржинец, че даже и Доминик, и Венделин, и Еразъм. Само Франтик нямало. Други Марженки пък чакали писмо от Франтик, само че той не бил шофьор, а шлосер или подофицер, дърводелец или кондуктор, аптекарски помощник, тапицер, бръснар или шивач. Само шофьор нямало между тях.
Така изминала година и един ден, а господин Колбаба все обикалял и не можел да връчи писмото на истинската госпожица Марженка. Научил много нови неща, видял градове и села, поля и гори, над които изгрявало и залязвало слънцето, видял завръщането на чучулигите и настъпването на пролетта, сеитбата и жетвата, гъбите в гората и узряващите сини сливи, видял в Жатец хмел, в Мелник — лозя, в Тржебон — шарани и в Пардубице — медени сладки, но след като цяла година и един ден търсил напразно, седнал посърнал край пътя и си рекъл: „Всичко за тоя, дето духа. То се видя, че няма да намеря госпожица Марженка.“
Просто му се доплакало от мъка. Жал му било за госпожица Марженка, че не могла да получи писмото на момъка, който я обичал повече от себе си; жал му било за шофьора Франтик, задето не можел да предаде писмото му; а съжалявал и себе си за всичките усилия, които положил, както и за това, че бил толкова път в пек и мраз, и то напразно.
И както седял край пътя, отдаден на мъката си, видял, че по пътя се задава някакъв автомобил. Движел се съвсем бавно — с около шест километра в час, и господин Колбаба си рекъл: „Трябва да е някоя едновремешна таратайка, та затова пълзи толкова бавно“. Но когато автомобилът се приближил, той видял една чудна осемцилиндрова лимузина, на чийто волан седял тъжен шофьор, облечен в черно, а зад него някакъв господин, също така тъжен и с черен костюм.
Когато тъжният господин видял огорчения господин Колбаба да седи край пътя, наредил на шофьора да спре и рекъл:
— Раздавача, елате да ви повозим малко.
Господин Колбаба се зарадвал, защото от ходене вече го болели краката. Седнал до тъжния черен господин и автомобилът бавно и тъжно продължил пътя си.
След като изминали кажи-речи три километра, господин Колбаба казал:
— Извинявайте за любопитството, но вие навярно сте тръгнали на погребение.
— Не — отговорил глухо тъжният господин. — Защо мислите, че отиваме на погребение?
— Ами — смотолевил Колбаба, — виждате ми се много опечален, господине.
— Опечален съм — рекъл господинът с гробовен глас, — защото автомобилът ми се движи бавно и печално.
— Ясно — казал господин Колбаба. — Ами защо тая хубава лимузина се движи толкова бавно и печално?
— Защото я кара опечален шофьор — казал мрачно черният господин.
— Аха — рекъл господин Колбаба. — Ваша милост, ами защо шофьорът ви е толкова печален?
— Защото не получи отговор на писмото, което изпрати преди година и един ден — отвърнал черният господин. — Разбирате ли, той писа на любимата си, а тя не му отговори и сега той си мисли, че тя не го обича.
Като чул това, господин Колбаба не се сдържал и веднага попитал:
— Извинявайте за нескромността, но шофьорът ви не се ли казва Франтик[1]?
— Казва се Франтишек Свобода — отговорил тъжният господин.
— А госпожицата се казва Марженка[2], нали? — попитал още господин Колбаба.
Сега вече се обадил опечаленият шофьор и казал с тъжна въздишка:
— Да, Мария Новакова се казва тази, която забрави за моята любов.
— Абе, човече божи — извикал радостно господин Колбаба, — значи вие сте тоя ахмак, тоя хапльо, тоя мухльо, тоя смахнат, тоя побъркан, тоя лудньо, тоя калпазанин, тоя хахо, тоя ненормален, тоя чалнат, тоя откачен, тоя завеян и занесен, тоя никаквец, тоя тиквеник, тоя дръвник, тоя тралала, тоя забраван, тоя акъллия, тоя тутманик, тая плюнка, тоя загубеняк, тоя левак и тоя глупак, дето беше пуснал в пощенската кутия писмо без марка и без адрес?! Да знаете колко се радвам, че имам честта да се запозная с вас! Как искате да ви отговори госпожица Марженка, като изобщо не е получила писмото ви?!
— Къде, къде е писмото ми? — извикал шофьорът Франтик.
— Ами — отвърнал Колбаба, — като ми кажете къде живее госпожицата, писмото ще бъде вече на път към нея. Майко мила, цяла година и един ден нося това писмо в чантата си и търся истинската госпожица Марженка по целия свят! Хайде, моето момче, без отлагане и незабавно, веднага и моментално ми дайте адреса на госпожица Марженка, а аз ще ида да й връча писмото!
— Господин раздавач, вий никъде няма да ходите — рекъл господинът, — ами аз ще ви закарам. Хайде сега, Франтик, дай газ, отиваме при Марженка!
Още не се доизказал и Франтик натиснал газта, колата подскочила и препуснала, братчета, със шейсет, седемдесет, осемдесет километра, със сто, сто и десет, сто и двайсет, сто и петдесет — все по-бързо и по-бързо, а моторът пеел, виел, ликувал и вилнеел от радост, черният господин трябвало да си държи шапката с две ръце, за да не хвръкне, а господин Колбаба се държал с две ръце за седалката; Франтик пък крещял:
— Началство, туй се казва каране, а? Сто и осемдесет километра! Леле майко, та ний вече не пътуваме, ний хвърчим във въздуха, началство, погледнете къде оставихме шосето! Крила, крила ни пораснаха!!!
След като летели известно време със скорост сто осемдесет и седем километра, пред тях се появило едно хубаво бяло село — ами че това било село Либнятов — и шофьорът Франтик рекъл:
— Пристигнахме значи, началство!
— Спрете тогава — казал черният господин и колата кацнала в покрайнините на селото. — Ама лимузината си я бива, а? — похвалил се доволен господинът. — Сега не остава друго, господин Колбаба, освен да връчите писмото на госпожица Марженка.
— Може би — отбелязал господин Колбаба — ще е по-добре, ако господин Франтик й каже устно каквото е написал. Щото в писмото има много правописни грешки.
— Само това не! — отговорил Франтик. — Мене ме е срам да се вестя пред очите й, задето толкова време не е получавала писмо от мен! Пък и… — добавил унило, — не знам дали не ме е забравила. Може вече и да не ме обича. Вижте, господин Колбаба, тя живее ей в оная къщичка, дето прозорците й са като бистри кладенчета.
— Хайде, тръгвам тогава — рекъл господин Колбаба, — дано е на добро! — и с десния си крак направил първата крачка към къщичката.
На чистото прозорче седяло едно бледо момиче и си шиело рокля.
— Добър ден, госпожице Марженка — казал господин Колбаба. — Сватбена рокличка ли си шиете?
— О, не — отговорила тъжно госпожица Марженка, — шия си риза, с която ще легна в ковчега.
— Тц, тц, тц — изцъкал съчувствено господин Колбаба. — Майко, майчице, леле моя майко ле, толкова ли е лоша работата?! Да не сте болна, госпожице?
— Не съм болна — въздъхнала госпожица Марженка, — но сърцето ми се къса от мъка! — и тя сложила ръка на сърцето си.
— Не думайте — извикал Колбаба. — Пазете си сърцето, госпожице Марженка. А смея ли да попитам, защо ви боли сърцето?
— Защото вече цяла година и един ден — отвърнала тихо госпожица Мария, — един ден и цяла една година вече чакам писмо, което все не идва.
— Не си тровете душата — успокоил я господин Колбаба. — Аз пък цяла година и един ден нося туканка в чантата си някакво писмо и няма на кого да го връча. Знаете ли какво, госпожице Марженка, ще взема да го дам на вас — и й подал писмото.
Госпожица Мария пребледняла още повече.
— Господин раздавач — казала едва чуто тя, — но това писмо може да не е за мен. То няма адрес.
— Погледнете какво пише вътре — настоял господин Колбаба, — пък ако не е за вас, ще ми го върнете и толкоз.
Госпожица Марженка отворила писмото с разтреперани пръсти и щом започнала да чете, бузите й веднага порозовели.
— Е, какво? — попитал господин Колбаба. — Ще ми върнете ли писмото, или не?
— Няма да го върна — отдъхнала си госпожица Марженка и очите й се насълзили от радост. — Господин пощальон, ами че това е същото писъмце, което чакам от една година и един ден! Господин раздавач, просто не знам какво да ви дам, за да ви се отблагодаря!
— Ще ви кажа какво — отговорил господин Колбаба. — Дайте ми две крони глоба, загдето писмото не е било таксувано както трябва. Представяте ли си тая работа — цяла година и един ден обикалям с това писмо, за да получи накрая пощата две крони! Благодаря — рекъл той, когато получил двете крони, — а отговора ви, госпожице, вече го очакват — и Колбаба посочил с глава към шофьора Франтик, който се криел зад ъгъла.
А докато шофьорът Франтик получавал отговора, господин Колбаба седнал до черния господин и подхванал:
— Цяла година и един ден съм тичал с това писъмце, ваша милост, но струваше си труда! Само това, дето видях с очите си, е предостатъчно. Толкова хубава и прекрасна е тази страна! И при Пилзен, и при Хоржице, и при Табор. Охо, господин Франтик идва! Ами да, те тия работи се уреждат устно много по-бързо, отколкото с писмо без адрес!
Господин Франтик мълчал, само очите му блестели.
— Тръгваме ли, началство? — попитал той.
— Тръгваме — рекъл господинът. — Най-напред ще закараме господин Колбаба до пощата.
Шофьорът скочил в колата, включил стартера, натиснал с крак съединителя и подал газ, и колата потеглила леко и гладко като насън. Стрелката на скоростомера веднага показала сто и двайсет километра.
— Чудесно върви тая кола! — възхищавал се черният господин. — Тя затова лети така, защото я кара щастлив шофьор!
Накрая всички пристигнали благополучно, а ние — също.