Истинското училище

Всяко дете си мечтае за едно по-различно училище, такова, в което да не ходи всеки ден. Или пък на входа да раздават бонбони. Или пък да нямат бележници, а вместо оценки да получават пасти и сладолед за добро поведение и прилежни домашни. Училището ли?
Да, то може да бъде доста странно място за пребиваване. Един приятел ми разказа, как в тяхното училище ходели, само когато учениците си поискат. И, представете си, не им пишели отсъствия. А иначе учителите им преподавали уроците чрез презентации в интернет. Отваряш сайта на преподавателя или на предмета, щракаш с мишката и готово. Ако пък искаш консултация, отправяш запитване към преподавателя, пак през интернет.

Понякога на учениците много им се искало да се върнат пак към старото си училище – в онова отминало време там било много весело. Имали междучасия, в които се гонели в двора, играели футбол или пък момичетата си шушукали техни женски работи, скрити в ъгъла. В такива моменти чрез компютърния симулатор се връщали назад във времето и попадали във виртуална класна стая с чинове и черна дъска, по която още стояли следите от недобре почистения тебеширен надпис. Един ден този мой приятел , както всички други деца, решил да посети старото си училище, домъчняло му, какво да се прави – носталгия по отминалите дни. Тогава активирал симулатора и се озовал в стая, в която всички чинове били изпочупени, дъската била олющена, навсякъде царял хаос. По пода се търкаляли полускъсана гъба, парченца тебешир, обвивки на вафли (онези, старите, нали се сещате, с хубавата картинка), скъсани листи от тетрадка, недописано домашно, счупен ъгломер, а до него сякаш съпричастен към съдбата на колегата си, преклонил глава пергелът. Тази гледка била потресаваща.
Решил да се разходи из тъмните училищни коридори – там все едно се е водила война: мазилката била полуолющена, боята била напукана, вратите зеели с повредени брави, прозорците на класните стаи били счупени. В една от стаите на приземния етаж се приютил скитник. Той бил много изненадан от неочакваното посещение. Вдигнал глава и попитал момчето:
– Приятел, ти какво търсиш тук? С месеци тук не е идвал никой.
Момчето му отговорило:
– Дойдох да видя старото си училище. Тук преди няколко години беше класната ми стая. Тук написах за първи път думите „мама” и „България”. Тук разбрах, че вече съм пораснал и имам отговорности, като всички големи хора. И пак като голям човек разбрах, че мога да се справям с тях сам. Тук срещнах най-добрите си приятели и първата си любов . А сега? На какво прилича това толкова скъпо за мен място? Просълзил се, натъжил се и излязъл от симулатора.
Всичко си било по старому – детската стая, която вече не била съвсем детска. Компютъра, блу-рей – плеъра, видеотелефона – всичко било по местата си. Тогава този мой приятел се замислил, дали не може с другарите си – тези от виртуалното пространство – да почистят и възстановят старото училище и то да стане отново онова чисто, светло и приветливо място, където се зародило първото истинско приятелство.

Организирал подписка в една от социалните мрежи. И резултатът бил много учудващ. Невероятно много ученици се присъединили към тази инициатива. Уточнили ден, в който да се срещнат на мястото – двора на старото, запустяло училище, под баскетболния кош. Всеки носел по нещо – момчетата били оборудвани с клещи, чукове, пирони. Дори си имали и баскетболна топка. А момичетата взели препарати за почистване, гъби, парцали. Те носели топка за волейбол. Тази мисия била подпомогната от видна бизнес дама от града. Преподаватели в пенсия помогнали на децата да изготвят проект и с него да кандидатстват по програма за възстановяване на старото училище. Включили се и други организации, родители, чието детство е преминало в това училище. Така старото училище било възстановено и боядисано, вратите били ремонтирани, прозорците били поправени и почистени. В класните стаи отново било приветливо и светло. Така новото училище било готово вече да посрещне своите нови обитатели – децата. И отново иззвънял училищният звънец. А дворът се изпълнил със смях и жадни за нови знания детски очички.

А що се отнася до скитника – той бил назначен за охрана. Та нали толкова години сам охранявал полусъборената сграда на старото училище! Отпуснали му стая до работилницата по трудово обучение и там отморявал след дългите нощи на бодърстване. По цял ден слушал веселия смях на децата. От време на време бил обезпокояван от някоя заблудена топка, която по случайност влизала в прозореца му.

Днес отново в това училище има деца. И те, както някога, плахо и неуверено сричат първите си думи. Пишат с трепереща ръка първите букви, с които един ден ще пишат новата история на това старо, но възродено за нов живот училище. Компютрите ли? Ами те са си там, в кабинета по информационни технологии, където са били и в онова старо време, но днес са нови и модерни. Днес учениците с тяхна помощ правят своите първи стъпки в света на глобалните комуникации. Но и напомнят за онова време, в което книгите и училището бяха забравени и когато тук споделяха злочестините си скитници и бездомни кучета.

Та това е моето училище – най-старото в моя град, но не в мечтите, а съвсем реално, с много деца. Щом звънецът удари и часът свърши, в двора като лавина се изсипват – кой с топка, кой с въже или просто се гонят. Под дебелата сянка на старите дървета на групички са приседнали момичета, които си говорят нещо и се усмихват. А другият край на двора се изпълва от безгрижен детски смях. В един миг звънецът разваля цялата магия на междучасието и тогава дворът утихва, в очакване на следващото междучасие, или пък на ваканцията. Това е моето училище – с много смях, веселие, игри и приятелства, с мечти – уверени, смели, детски.

Участва в конкурса "Училището на моите мечти"