Битката на Слънцето с Вятъра

През цялото лято Вятърът само се къпеше в морето. Не идваше и за минутка в София и затова тук беше много горещо през дните. Но ето че един ден Вятърът дойде и с още по-остри зъби разкъса Топлината. Сивото Небе бе готово да се бори с този немирен натрапник и затова си сложи стоманена броня. Реши да да нападне похитителя в гръб. Топлината бе дъщеря на Слънцето и то много я обичаше. Бе готово да се бори за нея и с най-свирепият Вятър. Но Слънцето забрави поданиците на Вятъра: Дъждовните Облаци и Буреносните Облаци. Белите облаци и Розовите Облаци се притекоха на помощ на Слънцето, но може ли един Розов облак създаден от сънища и мечти да се противопостави на един голям Буреносен Облак? Светкавичните Мечове дойдоха да помогнат на Облаците да победят. Когато се сблъсваха два облака цитовете им се късаха и цялата вода от тях изтичаше на едри капки. Когато не им остана повече вода те толкова се разяриха, че скъсаха циповете на Добрите Розови и Бели Облаци. От добрите Облаци рукна градушка и калните улици вече бяха съвсем пусти. Старата Прах, която ги покриваше избяга защото Лепкавата Кал пристигна със злобна усмивка от небето и изглеждаше толкова страшно, че ако се погледнеше в огледалото щеше сама от себе си да избяга. Но битката със Слънцето продължи. Дъщеря му топлината обаче се досети за една хитрина. Веднага започна да топли все по силно и по силно. Облаците се превръщаха в малка мъгла която постепенно се разсея и се превърна във влага. Остана само Вятърът. Но Вятърът си го беше пипнал Страха и ето че избяга в Пиринеите та да се скрие чак в горите тирилейски. Бурята премина. Изад влажните клони на дърветата се чу птича пеесен. И ето! Да ето! Всичко бе покрито в сутринната роса без никой да разбере какво е ставало! Но над клоните блесна нещо ... блесна Дъгата.