Загадка на King Street

Кантората ми, едно мрачно местенце. Най-хубавото място в града. Бях вдигнал отегчено крака на прашното бюро и гледах как тягостният ден се изнизваше към вечерта. В главата ми се оформяше идеята за сочен стек и бира в близкия бар. Вече обличах палтото си, когато някой почука на вратата...
– Влез!
Мъжът, който пристъпи беше нисък, смачкан човечец. Той ми връчи бележка без да обели и дума и си тръгна с бързина, достойна за лекоатлет.
Отворих загадъчната бележка. Най-обикновена покана за среща, необикновеното в случая беше адресът – King Street... улицата на богатите. Това ме заинтригува. Натиках бележката в джоба си и тръгнах към бара.

Настаних се в едно тихо тъмно ъгълче – любимото ми място в бистрото. Точно когато ми сервираха стека Джони Лекето и Айвън Петното заеха масата, съседна до моята. Започнаха да разговарят. Подочух, че обсъждат отвличане и много голям откуп. Не беше моя работа – не ми плащаха за това. Докато си пиех бирата се замислих. Само преди няколко години те нямаше да се осмелят да влязат в този бар в мое присъствие... Но както и да е.
 
На следващия ден бях на уреченото място, в уречения час. Въведоха ме в къщата и ми дадоха задачата да открия диамантите на госпожа Рубин. Естествено приех. „Като за начало ще разпитам служителите в къщата” – помислих си аз. Първият който дойде беше готвачката.
– Госпожо Найфеър, бихте ли ми отговорили кой има достъп до стаята на госпожа Рубин?
– Само чистачката и икономът, господине.
– Много съм ви благодарен. Засега това е достатъчно.
Очите ѝ бяха доста подпухнали, като от плач, но реших да не го взимам под внимание. Следващият, който дойде на разпит беше чистачката.
– Госпожо, добър ден. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Колко често влизахте в стаята на г-жа Рубин?
– О, всеки ден, за да чистя, господине.
– Това бързо Ви прави заподозряна.
– Знам, но се заклевам, че никога не бих извършила подобно нещо!
След като тя си тръгна трябваше да дойде икономът, но той реши да не ме удостои с присъствието си. Това ме накара да го впиша на първо място в черния си списък.
„Сега ще снема отпечатъци” – помислих си аз.
Взех отпечатъците на всички в къщата и ги сравних с тези по кутията за бижута. Бях озадачен – освен тези на иконома открих и други – на неизвестен човек. Може би бях пропуснал да разговарям с най-важния свидетел.
– Госпожо Рубин, кога за последно носихте диамантите?
– О, на премиерата на операта „Аида”.
– А сигурна ли сте, че ги прибрахте в ковчежето?
– Сигурна съм, както съм сигурна, че утре слънцето ще изгрее.
– А сега, бихте ли ми дали отговор на един въпрос, който лично ме тормози? Защо не се обадихте в полицията?
– Защото полицията е свързана с данъчните, а това само притеснява господин Рубин.
– Аз вече съм изпята песен, защо се обадихте точно на мен?
– Ние помним как вашата лоялност спаси честта на короната.

На следващия ден отново бях в къщата  на семейство Рубин. Там нямаше никого освен готвачката. За мой късмет тя бе опекла златисти, ароматни локумени кифлички. Седнахме на чаша чай и започнахме да си приказваме:
– Имате ли някаква идея какво се е случило с диамантите?
– Господине, чувствам, че можете да ми помогнете. Преди близо седмица мъжът ми беше отвлечен за откуп от Групата на Невъзпитаните. Те ме заплашиха, че на всеки кръгъл час до предаването на диамантите ще пуска на мъжа ми по един полицейски електрошок. Два дни след отвличането предадох диамантите, но тогава промениха условието – вече искаха и поръчковия Ролекс на господин Рубин.
– Това е доста невъзпитано!
– Затова Ви моля, помогнете ми!
  С въздишка набрах номера на управлението. След два часа клопката беше заложена.
 
На следващото утро всички вестници отбелязаха шумното залавяне на Петното и Лекето от Групата на Невъзпитаните.

Участва в конкурса за разкази „Млад детектив“