любопитно

Начало | любопитно | Вкусната история на сладоледа

Вкусната история на сладоледа

Аз детето | 2016-06-20

Лято е, топло и прекрасно, но за да стане още по-прекрасно, хапваме и сладолед, нали така? Всякакъв сладолед – ягодов, шоколадов, ванилов, с вкус на пъпеш, диня и какви ли още не плодове. Интересен обаче освен вкусът е и въпросът как точно тази лятна сладост е достигнала до нас. Дали са я измислили хора или пък извънземни, от какво се прави сега и от какво се е правила преди? Никой не знае точно кога се е появил сладоледът, но историята със сигурност помни нечувано пищната 34-дневна сватба на Екатерина Медичи с Орлеанския херцог през 1533 година. Във всеки един ден от тържеството кралските готвачи поднасяли за десерт различен вид сладолед.

Историята на сладоледа е древна и увлекателна. Тя започва преди пет хиляди години в Китай. Предшественикът на сладоледа представлявал натурални и подсладени сокове, мляко и ориз, смесени със сняг и лед. За съжаление десертът се правел само през зимата.

Известно е, че Александър Велики е бил голям почитател на „леденката”, както бил наричан предшественикът на сладоледа. Първите исторически факти са от 1295 година, когато Марко Поло се завръща в Италия след пътешествие до Далечния изток. Тогава той донесъл рецепти за приготвяне на няколко вида леденка. Италианските готвачи бързо възприели новия десерт и започнали да правят два вида – с вода и с мляко. Рецептите им се разпространяват в Италия, Франция, Германия. Французите скоро усвоили технологията на приготвяне и започнали да предлагат леденката във формата на топки.

През 1560 година на испанския лекар Бласиус Вилфранк му хрумнало да напръска леда и снега със селитра. Доктор Бласиус търсел начин да съхрани за по-дълго домашно произведената си сметана с плодове. Изобретението му за замразяване представлявало две метални сфери една в друга. Във вътрешната се поставяла сметаната, а във външната – сняг и лед, смесени със селитра. Това е първият „хладилник” в човешката цивилизация, измислен специално за съхранение на сладолед. Но за съжаление, десертът отново зависел изцяло от атмосферните условия.

През XVII век ледената сладост достигнала Англия. Тя толкова се харесала на крал Чарлз, че той изрично забранил леденка да се предлага извън кралския двор. Едва след неговата смърт готвачите в Англия добили право да предлагат сладолед извън двореца. Все пак, в продължение на много години, десертът бил привилегия само на знатни особи. По-късно, през 1670 година, Франческо Прокопио отворил в Париж ново кафене, което привличало клиенти с непознат дотогава десерт. Само там се предлагали сладолед и скрежина. Модата се разпространила бързо сред готвачите, а всеки от тях обогатявал рецептите. Пак по това време станало ясно, че колкото повече сметана има в леденото удоволствие, толкова по-вкусно е то.

Названието „сладолед” станало популярно в средата на XIX век, когато в Северна Америка масово започнали да го приготвят. Това станало възможно през 1843 година, когато Нанси Джонсън, находчива американска домакиня, изобретила ръчен миксер-хладилник за сладолед. Тя патентовала уреда си, но поради недостиг на пари не могла да организира масовото му производство. Продава патента си за 200 долара на търговеца от Филаделфия Уилям Юнг, който през 1847 година произвел първите „фризери“.
Първата фабрика за сладолед построил Джейкъб Фасел през 1851 година. Цял живот той продавал мляко, но не знаел какво да прави с произведената сметана. Когато решил да прави от нея сладолед, станало ясно, че няма нужда повече да се занимава с продажба на мляко. Фасел вложил всичкия си капитал в строежа на фабрики за сладолед във Вашингтон, Бостън и Ню Йорк. Джейкъб Фасел се смята за баща на индустриалното производство на сладолед.

Сметанов сладолед с добавени плодове, сиропи и орехи за първи път бил приготвен през 1881 г. в магазина на Ед Вернерс от градчето Двете реки, Уисконсин. Струвал 5 цента и се продавал само в неделя.
Много години след началото на индустриалното производство сладоледът все още се произвеждал само в еднократни партиди, които не се съхранявали, а се продавали веднага. Остатъците се изхвърляли до 1925 година, когато Кларънс Вог от Луисвил, Кентъки, изобретява постоянен хладилник.
Истинският разцвет на сладоледа дошъл към 1930 г., когато из Америка се появили първите специализирани павилиончета за продажба. Днес всеки американец изяжда средно по около 30 литра годишно, а САЩ е най-големият в света производител – ежегодно над 3,4 милиарда литра, а най-популярен си остава ваниловият сладолед. През 1984 г. президентът Рейгън обяви юли за Национален месец на сладоледа, а втората неделя от него – за Национален ден.

Още няколко интересни факта:

Изчислено е, че човек изяжда около 22 литра сладолед на година.
80 на сто от световното производство на ванилия се използва за производството на сладолед.
Най-популярен топинг за сладолед е.... шоколадов сироп
Гениалната американка Нанси Джонсън създава прототипа на днешните фризери. Всъщност отначало това било метална кофа, обвита със сол и лед. Тя дори получила патент за уреда си, който се разпространил мигновено. Незнайно защо, тя продала правата над изобретението си за скромната сума от 200 долара на Уилям Янг, който спечелил много пари.
Сладоледът на клечка бил открит случайно. Смес за сладолед била оставена да замръзва, но невнимателен работник забравил пръчките за разбъркване в сместа. Всяко зло за добро. Вместо уволнение той получил повишение и радостта на всяко дете, което облизва лакомо сладоледената си пръчица.
В момента 25 милиона италианци изяждат средно по 3-4 сладоледа на седмица. Като всяка година италианецът поглъща средно по 9 кг сладолед. Въпреки че почти всеки ден италианските сладоледаджии предлагат все по-разнообразни вкусове, най-търсените си остават шоколадът, предпочитан от 27 на сто от италианците, и лешникът, който избират 20 на сто от тях. След тях се нареждат лимонът с 13 %, ягодата с 12 %, страчатела с 9 % и шам фъстъкът с 8 %.
През XVIII век на болните с висока температура бил даван сладолед като част от лечението.
В подкрепа на тезата, че сладоледът може да лекува е и твърдението, написано в кулинарна книга от 1908 г.: „ползата от добрия сладолед за здравето не може да бъде поставена под въпрос. При много заболявания пациентите ядат сладолед, а докторите и останалият медицински персонал им казват, че е добре за тяхното по-бързо оздравяване“.
Вафлените фунийки са дело на италианеца Итало Марчиони. До 1896 г. той продавал сладоледа си както всички сладкари по онова време – замразен в стъклени чаши. Но този начин на предлагане на сладолед бил направо опасен – чашите постоянно се чупели, затова Марчиони започнал да продава сладоледа в картонени фунийки. По-късно го осенила още по-брилянтна идея – да изпече вафли с плоско дъно, които наподобявали по форма стъклените чаши и били не само напълно безопасни, но и вкусни. През декември 1903 г. находчивият италианец получил патент за своето изобретение.
Сладоледът е богат на витамини и минерални вещества. В него се съдържат полезните за очите и кожата витамини А, В, Е, както и фосфор, магнезий, калий и желязо. Освен това учените постоянно подчертават, че съставът на сладоледа влияе положително на увеличението в организма на хормона на щастието – серотонин. Той подобрява паметта, повишава настроението и помага на човек да се справи със стреса. Според Хипократ сладоледът повишава имунитета, понижава кръвното налягане, укрепва костната тъкан, усилва мозъчната дейност, намалява болките по време на критичните дни и дори понижава риска от рак на храносмилателната система. Но най-невероятно е, че сладоледът може да бъде даже диетичен продукт. Това се дължи на факта, че мазнините и въглехидратите, съдържащи се в него, лесно се усвояват от организма.
Сладоледът, освен другите си предимства, разширява и съдовете на кожата. Този ефект е отдавна известен на лекарите. Затова сладоледът може да се причисли към козметичните средства.