Васил Левски – минало или настояще?

18 юли – една велика дата в историята на България. На тази дата българският народ е получил своя Апостол на свободата – Васил Левски, носител на всичко най-смело, най-честно и най-достойно в националния ни характер. Този свободен по дух човек е мислил, работил и живял само за страната и народа. Но днес, след 137 година, вижда ли България своя нов Левски и имаме ли нужда от него?
Със сигурност и днес имаме нужда от хора като Левски, които са решителни и готови да дадат всичко от себе си за един по-добър и справедлив живот, хора с вяра и надежда, но има ли ги? Едва ли! Нима ако има хора като Левски в момента ще сме в такова тежко положение, в което се намираме сега. Ще седят ли безучастно и ще гледат ли как пред очите им се срива родината, в която са израсли?

Затова славим Левски, защото той не е склонил глава пред турците, не се помирил, не се е предал пред трудностите на живота. Разбрал е какво трябва да направи, за да може децата на България да растат щастливи, без поробители. Левски, за разлика от други, е избрал пътя, по който ще върви, своята цел. Той сам е казал: „Аз съм посветил себе си на отечеството си още през 1861 да му служа до смърт, и да работя по народна воля...“
Трябва да се поучим от Левски, от делата му!

XXI век може да бъде време на развиваща се технология, на цивилизован свят, но защо сега няма хора като Апостола, може би се е променило мисленето на хората или просто светът трябва да бъде същия както преди 137 г., за да ги познавам. Не знам, на това трябва да си отговори всеки един от нас.
Но за жалост днешният свят познава не хора като Васил Левски, а хора точно противоположни на него – предатели, убийци, алчни за власт и пари.
Васил Левски не е целял да бъде първи, да бъде на върха, той е мислил за доброто на народа, на другите. Днес аз не познавам такъв човек, но със сигурност познавам хора, които мислят само за себе си, за парите, за охолството, за материалното.

Ще обобщя всичко като кажа, че преди 137 г. Васил Левски е палел надеждата в сърцата на хората, карал ги да вярват, че скоро ще се освободят, не ги разочаровал. След 137 г. има ли някой, който можем спокойно да посочим и да кажем, че това е човекът, който е наследник на Апостола – човек, който върши всичко това, което е вършил Левски, помага на изпадналия в беда, притежава всички добри качества, които един човек може да има, изпълнява обещанията си, но най-вече вярва, че може да осъществи целта на живота си! Ето защо Левски е бил и си остава ВЕЛИК.
Дано в скоро време говорим не само за миналия Левски, а и за неговия наследник, защото имаме нужда от него!
За да бъдем като Левски, ние трябва да се справим с трите „з“.. злоба, завист и злопаметност. Това са едни типични черти за някои българи. Но колко ли още години трябва да минат, докато станем като човека изрекъл думите: „Ако спечеля – печели цял народ – ако изгубя, губя само мене си!“.

Наближава 18 юли, затова всички ние нека отидем до паметника на Апостола на свободата и му отдадем почитта си, защото той я заслужава! Нека да си спомним за него! Но не по задължение! Всеки един от нас може да намери място в сърцето си за този човек, обявен за най-великия българин.

Той не бива да живее само в думите, които го определят като такъв или в учебниците, а в сърцата ни!