Докосни се до детелина

Търсят четирилистни детелини. Защото в една стара тяхна книга е писано: "Всеки щурец, дори и малък, е длъжен поне веднъж да намери детелина с четири листче­та. Намери ли я, той трябва да тръгне по света и да я показва всекиму. Защото, знае се, такава детелина носи щастие и който я погледне веднъж, става радостен като събудена чучулига."

Това е писано в пожълтялата книга на щурците и заради това щурчетата вървят между тревите. Разгръщат тревите, звъннали в светлия въздух и се взират...

Ей така веднъж едно черно щурче-щурченце откри детелина. Откъсна я, изтърси я от росата и внимателно я сложи под шапката си. А после, след като си обу новите сандали, се сбогува с цялата ливада, взе си довиждане с всички щурци и отпътува. Пътува, пътува и стигна до една река.

- Може би е Искър, може би Волга, а може би Амазонка! - рече си на глас щурчето. И потопи пръст в реката. Вдигна го и го помириса.

- Хм! - каза то, докато миришеше мокрия си пръст. - Много особено мирише. И като че ли не е вода.

Но понеже беше прочело много книги за изследова­тели и бе гледало всички анимационни филмчета на Уолт Дисни, щурчето реши да разбере каква е работата. Качи на едно случайно листо от липа и потегли.

Реката го завъртя, небето над него се завъртя заедно със слънцето и облаците, после листото се успокои и тръгна между бреговете като ладийка, полюлявайки се плавно и меко. Щурчето нахлупи шапка до очи и седна спокойно на носа на липовата лодка. И се загледа във водата.

Тя беше черна и лъскава и гъста като петмез и отново щурчето си рече, че досега толкова странна река не е срещало.

- Ако имах карта, щях много лесно да разбера къде съм - помисли си то. - Ако това е Амазонка, трябва да се пазя от каймани, алигатори и от всякакви други крокодили. Но ако е Искър или Волга, мога спокойно да ловя риба. Никаква опасност не дебне в тези реки.

И тогава то откъсна мустаче, завърза го на лъка от цигулката си и го метна във водата. И зачака така - щурче-щурченце на носа на липовата лодка, пуснало въдица от мустак.

Ненадейно дочу плач. Ослуша се - някой подсмрък-на високо, подсмръкна още веднъж и отново заплака с дебел-дебеел глас.

- Бре! - учуди се щурчето. Издърпа въдицата, изпра­ви се на листото от липа и загледа околовръст. И като се взря много внимателно, като наостри уши и като се вгледа зорко, видя...

Какво видя?
На брега, вляво, до едно сухо дърво стоеше стар човек, старичък, старобрадатичък и бършеше сълзите си ту с ръце, ту с брада, ту с една червенакърпа на квадрати.

- Виж ти! - помисли си щурчето. - Голям човек, дядо, пък плаче!

И понеже беше чело много книги за изследователи и беше гледало всички анимационни филмчета на Дисни, то реши да изследва тази странна работа и спря своята ладия до брега. Застана пред плачещия стар човек, старичък, старобрадатичък, поклони му се, вдигна ръка към шапката си, но в този момент рошав вятър се изви, духна шапката, завъртя я и я запрати в реката. Падна там заедно с четири­листната детелина и отплава бързо. Затули се зад завоя, скри се...изчезна.

- Ами сега! - завайка се щурчето. - Ами сега?

- Една шапка, голяма работа! - рече през сълзи дядото и подсмръкна шест пъти.

- Но в нея имаше детелина. С четири листа...

- С четири! - възкликна дядото и спря да плаче. - В шапката ли казваш?

- Да! - поклати глава щурчето.

- Толкова отдавна не съм виждал четирилистна детелина! - плясна с ръце дядото. - Тук всичко изсъхна, всичко повехна. Животните избягаха - няма трева за тях, рибите отплуваха - няма чиста вода за тях... Дърветата изсъхнаха, въздухът вече не мирише на борова смола... А аз стоя, стоя и пазя... Какво пазя? Какво?

- Какво пазиш?

- Едно време, преди да се объркат земята и водата, бях пазач. Не давах да се лови риба, да се стреля по зайци и фазани и по...

Но щурчето не го чу. С няколко скока то се намери до лодката, точно в този момент, когато тя реши да отплава, без да си вземе довиждане с него. Щурчето се метна съвсем навреме. Липовото листо - щурчовата ла­дия - се понесе със страхотна бързина през бързеи и бесни водопади. Вълни я издигаха и люшкаха насам-натам, щурчето си мислеше, че ей сега, ей сега, ей сега ще хване речна болест, ще му стане много лошо... Мислеше си и за шапката... И за четирилистната детелина... И докато си мислеше, изведнъж клатушкането спря. Вълните се успо­коиха, щурчето се надигна и видя, че се движи в спокойна, широка вода, бреговете са някъде много далеч, а наоколо не се вижда нищо. Само слънцето виси отгоре, същинско око, зачервено след плач.

- Къде ли съм? - запита се щурчето. - И къде отиде шапката ми?

То се изправи на ръба на липовото листо, сложи ръка над очите си и се опита да разбере какво става.

Лодката се разклати, щурчето се олюля и цамбурна в реката. Падна в черния лъскав петмез и започна да потъва. Понеже беше смело щурче, затвори уста и се опита да се измъкне нагоре. Ала нещо го натискаше като капак на тенджера, натискаше го, въздухът му свършваше и кръгове, прилични на червени гевреци, започнаха да се въртят пред очите му.

- Аз - рече си наум щурчето, - сигурно вече се удавих!

Внезапно нещо го повдигна и само след секунда видя слънцето и усети вкуса на светлия въздух. Нещото продъл­жи да го тика, щурчето зърна пред себе си лодката, хвана се за нея и уморено падна на дъното. Но веднага се надигна и се вгледа в реката.

- Хей, Нещо! - извика то. - Благодаря ти! Благодаря ти!

- Ощин, ичанз! - каза дрезгав глас, неравен глас, назъбен, подобно на трион. - Това ми е работата!

- Да не си водолаз? - запита щурчето. - А?

- Ижак-ичер! - проскърца гласът, подобен на трион. - ощен авокат.

Една риба, тънко-тънколаче, същи камшик, изплува до листото и заклати главата си, напъхана в противогаз. Продължавайки да стърже въздуха с гласа си, рибата обясни с познати и непознати думи, че е дежурен спасител в отровната река.

- А коя е реката? - любопитно запита щурчето.

- Ръкси! - отговори дежурният спасител. Щурчето се замисли, спомни си всички кръстосло­вици, но река с такова име не беше чувало.

- Няма такава! - отсече то. - Няма! Какви ги разп­равяш, рибо?!

А рибата измърмори нещо неразбрано и каза изви-нявай.

- Защо извинявай? - учуди се щурчето.

- Ами защото... - рече рибата, - реката е Искър, но прочетена наопаки, става Ръкси. Когато беше Искър, всичко си беше както трябва. И сребърни кленове, и пъстърви бързоперки, и какви ли не риби и рибоци имаше в нея. По бреговете растяха върби, децата си правеха свирки от тях, тичаха по китните ливади, и свиреха, и свиреха, свиреха... Чуваше се в най-дълбоките вирове, в най-хладните подмо­ли. После... пуснаха особена вода от някакви канали, от разни езера. С дим вода, с отрова и с формули разни. И всичко се обърка. И се обърна с главата надолу.

- Затова ли името на реката е наопаки?

- Ъхъ! - рече рибата. - Затова се извиних. Понеже всичко е объркано и аз започнах да се обърквам. Енаджи-вод!

И се скри в дълбочината на черната вода.

- Сигурно си взе довиждане с мене - каза щурчето, като се опитваше да си представи думичката "енадживод" отзад-напред. - Вероятно.

И му стана тъжно. Беше само, черничко щурче-щурченце, върху едно липово листо, сред отровната река. Вятърът беше отнесъл шапката с четирилистната детели­на, беше му отнесъл радостта. А слънцето светеше отгоре - същинско око, зачервено от плач.

Ех как се нажали щурчето! Жалостта застана в очите му - сякаш трън. Набоде ги. Овлажни ги. Но то храбро стисна зъби и се зарече да не плаче. Погледна още веднъж, дано открие някъде шапката си, не я видя и затова спря лодката до брега. Завърза я внимателно за едно светло камъче, измито от слънчеви водопади, завърза я с мустачето от въдицата си и тръгна по обратния път.

- Трябва да намеря нова четирилистна детелина! - мислеше си то. - Трябва! И не само една. Започна да брои така:

- Една на дядото пазач - старичък, старобрадатичък, три милиона по три - за реката, рибите, за животните, за тревите и за слънцето, и за още хиляди хиляди неща...

Така докато си вървеше, се опитваше да си направи точна сметка, но понеже бързаше, все сбъркваше в умно­жението и събирането.

- Нищо! - рече си то, докато почиваше на една бучица пръст. - В края на краищата ще взема една повече. Все ще потрябва.

Вече настъпваше топла нощ и някъде напред тревите звънтяха от тънките песни на безбройни щурци.

Още приказки ще намерите в "Словото"