Бялата приказка на Бетина и Къдръвелка

„Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна, непременно ще науча отговорите на всички въпроси.
И мишчицата с решителни стъпки се запъти към голямата бяла врата. Тя се оказа доста тежка, Бетина бута ли, бута и накрая успя да си провре мустачетата. Заслепи я толкова силна бяла светлина, че тя се стресна и отново се скри. Любопитството й обаче надделя и този път тя подаде и ушичките си навън, след това и лапичките и накрая изскочи.
– Аууу! Тя виждаше толкова много цветове, чуваше толкова много звуци, че направо се уплаши. Но пък беше толкова шарено и толкова интересно.“

Огледа се стаята беше толкова малка. Светлините идваха от ъглите на стаята, който при различните звуци светеха както им хрумне.  Бетина направи стъпка напред,а светлинките се променяха от розова до лилаво. Скочи – от синьо до зелено. Беше й много забавно, но трябваше да изпълни мисията си. Продължи напред и разбра, че светлините се отразяваха от малки бучки сиренца поставени в стаята. Всяко от тях имаше различен свят. Беше толкова гладна... На кого ли бяха? Дали можеше да си похапне малко? Гладът я надви, започна да обикаля и да си открадва сиренцата. Скоро свършиха, а тя беше вече голяма. Какви бяха тези деликатеси? Колко бързо порасна! Сега вече можеше да научи всичко за света. Чу шумолене. Трябваше да се скрие и се шмугна в едно ъгълче. Внимателно подаде главичка след като звуците спряха. Пред нея седеше малка бяла мишка, приличаща досущ на нея. Дали не беше тя?
– Искаш да научиш всичко  за света така ли? – измърмори  тъничко гласче.
– Да. Кой не иска да  знае всичко? –отговори Бетина. – Твой  ли бяха сиренцата. Бях много  гладна и се “взех няколко”!
– Мога да ти помогна  да научиш всичко. – продължи непозната мишка, като не каза нищо за изяденото сирене. – Задай ми каквито въпроси искаш, аз знам техните отговори.
– Ауууу! На колко въпроса имам право? – пита Бетина.
– Не знаеш ли? Всеки има  право само на три въпроса!
– Аз искам само едно нещо: да опозная света. Принудени сме да живеем в малка тъмна дупка, а аз искам да разбера какво е навън. – помоли се мишката.
Изведнъж стаята я нямаше. На опашката й имаше пръстен. Завъртя го, за да го махне но не се получи. Около нея имаше красива гора.  Дърветата  бяха толкова високи, че не можеха да се видят върховете им. Листата им – толкова шарени. Птичките чуруликаха ли, чуруликаха литваха в небето и отново се връщаха. Едно зайче показваше главичка от храстите. Затича се и се спря. Гонеше една пеперуда. Тя литна, а то остана без другар. Небето беше толкова синьо, облачетата се гонеха, а вятърът ядосан се опитваше да прекъсне тяхната игра. Слънцето се смееше и тичаше да не попадне в тяхната битка.  Бетина повървя и намери малко езерце толкова бистро, че можеше да се огледа. Беше толкова самотна. Тук всеки си имаше другар. Трябваше да намери приятел, с който да опознае света. Някой  я удари с шишарка.
– Оуууу! Това заболя. – извика тя.
– Искаш ли да си играем? – каза катеричката.
– Искам да ми покажеш света, в който живеете. – отвърна Бетина.

Нова си тук личи си, че не знаеш
И нашия свят искаш да опознаеш.
Къдравелка се казвам аз,
а ти си Бетина разбрах
Приятелство между нас ще се породи
И в семейството ще си вече ти.
Твоето желание ще изпълня аз
И почваме точно в този час.
Къдравелка тръгна, а мишчицата я последва. Опознаването на света започна.

Вървяхме двете през тревички и усещахме нежните росички.
Минахме през гората, близо до зората.
Вятърът бе лек, а въздуха мек.
Слънцето отдалече, бързо ни въвлече
в игра доловима за двамина.
Стигнахме до равнината и се докоснахме до зеленината
Опознахме и висотата на планината.
Тя света гледаше отвисоко и всичко виждаше най-широко.
Видяхме морето необятно и приятели станахме най-вероятно.
Делфини в него плуват и понякога мързелуват.
На всеки хвърлят усмивки без почивки.
Най-радостна от цветя бях  и колкото видим броях.
Листата им нежни бяха белоснежни
Изглеждаха толкова невинни и бяха толкова единни
Полюшваха се ту надясно, ту наляво и спираха като леко се допираха.
От прашеца свой на пчеличките даваха
и на разговорите си дълго се наслаждаваха.
Природата Бетина опозна и си призна,
Че това е най-красивото нещо на света.

– Благодаря ти, Къдравелке! Това  бяха най-хубавите мигове от  живота ми! – каза Бетина. – Но сега трябва да продължа пътя си и да намеря светло местенце за живеене. Вече съм голяма и не искам да се връщам в тъмната дупка.
– Може ли и аз да дойда? – каза  Къдравелка. – Трябва да си сменя  хралупата, защото вече ми е  малка.
– Съгласна съм. – отговори мишчицата. – Сега ще живея с моя приятелка!

Вървяха малко, играха си и се гонеха. Изведнъж попаднаха в поляна с бели цветя, а по средата голям бял бор. Цветята бяха само бели – орхидеи, рози, маргаритки, теменужки и лалета. Бетина толкова обичаше цветя, че веднага разбра, че това е идеално място за живот. Къдравелка огледа дървото и започна да копае нова хралупа. Двете се забавляваха и никога не се разделяха. Бялата мишка, която бе разбрала, че Бетина е намерила своето място в света се появи и каза:
– Радвам се, че намери  своя дом и приятел. А сега трябва да ми върнеш пръстена, за да може и други мишки да намерят своя път в живота!
– Разбира се. – отвърна Бетина  и свали пръстена  от опашката  си – този път без проблем.
Даде го на мишката и  й благодари, като й предложи да остане да живее при тях, но тя й обясни, че нейния дом е шарената стая. От сега нататък Бетина и Къдравелка заживяха в това вълшебно място, което нарекоха “Бяла приказка”.

Участва в "Конкурс за "Бяла приказка".