Животът на един рицар: нещата, които не знаем

От крал Артур и рицарите на Кръглата маса, през Дон Кихот, до филма „Малкият рицар Тренк“ или сериала за възрастни „Игра на тронове“ в нашата култура винаги се говори за рицари. Интересното е, че колкото и филми да се правят или книги да се пишат, ние винаги знаем за тях твърде малко истински факти и твърде недостатъчно. Какво в действителност сме научили за тях? Знаем, че са носили големи и тежки брони, участват в рицарски турнири и са благородни. Но дали правят само това по цял ден?

Естествено, че не! Рицарите са били върховната сила на бойното поле в продължение на векове и е изглеждало така все едно са непобедими. По ирония на съдбата техните най-непобедими сили и невероятното изкуство на боравене с тежкия меч, който е покосявал безмилостно не един и двама врагове, били внезапно разбити след измислянето на арбалета. За съжаление ще разбием нещата, които досега знаехме на пух и прах, но пък няма нищо по-важно от истинските факти, нали? Така непобедимите дотогава рицари, които изглеждали като богове на бойното поле изведнъж станали едни от най-слабите. Арбалетът е оръжие, изобретено през 12-ти век, направено от стомана, така че да придава по-голяма скорост на стрелата и съответно да я праща по-надалеч и по-точно от традиционните лъкове, а също е и по-лесен за използване. Изстрелвал стрелата с такава сила, че можела да пробие дори бронята на рицар. Представяте ли си колко нечестно е било, изведнъж могъщият рицар, който е изтърпял години на напрежение и трудни тренировки, за да придобие бойни умения, които продължават през целия му живот изведнъж да стане лесна мишена за един човек, който се е учил да използва арбалета само няколко седмици. Дори най-обикновеният арбалетист можел да уцелва по два рицаря на минута. Положението станало още по-лошо, когато били измислени и оръжията с барут. Рицарите естествено оцелели малко или много, но сами виждате, че в действителност животът им не е бил никак лек.

Животът им в замъците също не бил толкова лесен. Много замъци, особено през Средновековието били построявани със спирални стълби между етажите. Подобни стъпала обикновено се намирали в непосредствена близост до крепостната стена. За всички останали хора в замъка това изглеждало удобен начин да се спести място, за още една ВИП стая за благородниците, но за рицарите тези стълби са си били истинско мъчение. Представете си колко трудно е да изкачваш тези стълби в положение на бойна готовност с меча ти и цялото друго тежко снаряжение и освен че може да ти се завие свят, трябва и да бързаш, а можете да се качвате само един по един. Също така трябва да държиш меча с лявата си ръка, за да има място да мине с теб, което също било сериозен проблем, защото той е тежък, а почти всички рицари са обучавани да го държат само и единствено с дясната ръка.

Като казахме обучение, у всички нас е останало впечатлението, че само на най-богатите и благородни хора били давани рицарски звания. Това е абсолютно невярно! Колкото и романтично и красиво да звучи, освен да си благороден, е трябвало да имаш и пари, за да станеш рицар. Всичко свързано с обучението за един рицар е било страшно скъпо – бронята, оръжията, конят, помощникът – всичко това е струвало много пари и колкото и да си талантлив, никой не би ти го дал безплатно. И все пак сръчните рицари са били много важна част от всяка армия. Така че ако се докажеш като добър рицар, владетелят ти осигурявал всички необходими средства, за да продължиш да бъдеш такъв. Такива били така наречените „наемници“, които за съжаление отново не били толкова благородни, колкото им се искало, защото просто се биели на страната на този, който плащал. По тази причина много от тях отказвали да бъдат рицари и си намирали друга по-обикновена работа, особено когато им се налагало да се бият срещу собствената си родина. Това, за което ви разказваме е само малка част от „бляскавия“ живот на всеки рицар.

От 1560 година нещата коренно се променили и по същество рицарите престанали да съществуват като бойна единица. Точно тогава „да бъдеш рицар“ означава това, което ние днес си представяме. Все още има няколко наследствени „истински“ рицари, но повечето нови такива се наричат „сър“, просто защото са направили нещо полезно за обществото. Така например имаме сър Джуди Денч (актриса) и сър Пол Маккартни (музикант), които имат титлата в знак на уважение и изобщо не се изисква от тях да защитават страната си от врага и да воюват!