Тайнственият водопад

Беше горещ летен ден. Слънцето грееше толкова силно, че нямаше хора по селските улици. Не знам защо, но на мен ми беше толкова приятно, че исках всички юлски дни да бяха такива!
С моите приятели решихме да се поразходим към язовира, защото такива дни не трябваше да се изпускат! И ето... тръгнахме... По пътя изритвахме камъчетата и доволно, доволно крачихме напред. Но ето, че  ожадняхме и седнахме при един вир, за да  се напием и отпочинем.

Изведнъж единият от приятелите ми извика, че видял жаба там, където поточето се влива в бистрия вир. Големи зелени листа бяха запречили входа откъм реката. Приятелите ми предложиха да влезем отвъд зелената преграда, но аз се поколебах.
Не знам как стана, но ето и тримата се озовахме в зеленясалата река. Това място беше някак вълшебно. Сякаш човешки крак не бе стъпвал тук. Гъстите дървета бяха покрили реката със зелено наметало и се носеше вълшебен аромат на растителност! Продължихме да наджапваме във водата и късите ни панталонки се измокриха. За ужас на приятелката ми, ние с нейният брат си потопихме  главите, а тя така и не посмя да ни последва. Изведнъж приятелят ми извика с изненадан глас:
– Погледнете!
Ние се обърнахме към него и пред нас се разкри чудна гледка. Видяхме водопад. Неговите води се стичаха по скалите и бяха образували прекрасни природни форми. Качихме се върху него и се наслаждавахме на тихото шумолене. Но ето, че дядо ни извика и ние бяхме принудени да се разделим с това вълшебно  приключение. Преди да си тръгнем аз подшушнах на водопада:
– Пак ще се върна!

Участва в конкурса "Моето най-страхотно преживяване"