Снежинко

Направих си човек от сняг,
със всичките му там такъми –
очи от въглен, морков вместо нос
избрах,
дори обух го с кожени налъми.

Със пръчка нарисувах му уста –
надявайки се някога да проговори,
от малко слама сътворих коса,
а баба старата метла изрови.

Загърнах го със шапка и със шал,
за да не би случайно да изстине,
а той, горкият, даже не разбрал,
че вече има и човешко име!

Нарекох го Снежинко, като сняг,
защото тя, душата му е снежна,
но явно оживя, все пак,
щом си отиде и изчезна.

Оставил беше моите неща
(не искаше по тях да се познае?!),
захвърлени във локвичка вода –
след слънцето бе хукнал да играе...