Приятелството ни

Всеки човек има нужда от приятел до себе си,за да живее пълноценно, без значение на колко години е, какъв пол или религия – всеки има нужда да почувства някой близо до него, някой който да го обича и който той сам да обича. Човек винаги сам избира приятелите си. Той знае кой човек го прави щастлив и кой го успокоява в трудните му моменти. Той усеща кой би дал всичко от себе си, за да се чувства другият добре. Той вижда кой би се хвърлил в огъня за него. Той осъзнава кой чувства най-близко до сърцето си и кой би му помогнал в беда. И когато човек види всички тези качества в един човек, той с готовност го допуска още по-близо до сърцето си, още по-близо до мислите си и го нарича с тази на пръв поглед простичка, но толкова ценна и свята думичка „приятел”. Хората казват: „Ако човек не е посадил поне едно дърво през живота си, все едно не е живял”.По същата логика аз мисля, че ако човек не е бил истински приятел на поне един човек – той не е живял.

Днес истинските приятели са твърде малко. Те са като пандите – на изчезване. И макар да са толкова малко, за щастие ги има. На света има малко истински приятели и много лицемери и предатели. Няма формула, която да ни показва кой човек е истински с нас и кой не. Няма начин, който да ни подскаже на кой да се доверим и на кой не. Но го има нашето сърце, което може да се доверява и да вижда истината. Понякога то е сляпо, но от грешките му ставаме по-силни и по-силни в търсенето на достойния за думичката - приятел, човек.

Аз,обаче съм щастлива. Защото има хора, които да нарека истински приятели. Тези хора са две момичета, с които се забавлявам истински. Техните имена са Лора и Ивона. И докато за някои те са две момичета, които днес или утре можеш да срещнеш докато си вървиш по тротоара, за мен те са хората, достойни за думата „приятел”. Те са хората, на които имам доверие и момичетата, които ме накараха да се чувствам в свой води, когато съм в тяхната компания. Те ме допуснаха до себе си, оцениха качествата ми, както и аз техните. Разбира се преди съм имала също най-добри приятели, но за съжаление много често те са ми забивали нож в гърба. Това е било много болезнено за мен, но това ме правеше все по-силна и по-предпазлива. Уроците, които ми даде живота за приятелството ме накараха да преценявам хората преди да съм им се доверила съвсем. Точно тези уроци ме карат да мисля, че точно тези две момичета са истински приятели и то от онези с главна буква „П”. Всяко приятелство си има история.
Още помня как преди пет години за пръв път се запознах с Лора – на морето. Аз и родителите ми отидохме на почивка на Обзор и отседнахме в една невероятна къща съвсем близо до морето със страхотен двор и обширни стаи. Не бяхме първите й наематели, а майката на Лора ни беше хазайка. От тогава пет години ние не спираме да поддържаме връзка и да развиваме своето приятелство. Вярно, по принцип Лора живее в София, а аз в Карлово, но чрез скайп ние сме неразделно свързани постоянно. Отделно от това всяка година аз и семейството ми ходим в същата къща, която преди пет години видя в нас първите си наематели. И разбира се...това се случва не само заради къщата и красивия Обзор, а и заради моята най-скъпа приятелка – Лора. Освен това преди три години там на същото място се запознах с Ивона. Тя и родителите й също бяха отишли на почивка в Обзор и точно там се запознах и с нея. Това лято беше най-хубавото от всички лета през живота ми. Аз, Лора, брат и – Георги и Ивона се забавлявахме повече от всякога. Дните ни бяха незабравими...Сутрин ставахме рано и ходихме на изгревите, плувахме по слънчевата пътека в сутрешната топла вода, тичахме по плажа, люлеехме се на люлките в палмовата градинка, късахме си къпини, говорехме си много забавни неща, играехме на топка и карти и се хвърляхме в най-големите вълни навътре в морето. През деня отново ходехме на плаж, влизахме навътре във водата и с вицове и шеги се спуквахме от смях, играехме на хандбал и футбол, на волейбол във водата, слушахме музика на плажа, тичахме и изразходвахме цялата си енергия. Вечер се качвахме на люлките в двора - говорихме си, пеехме песни, слушахме музика, играехме отново на карти (кент, море, сантасе и др.), гледахме звездите, гледахме телевизия и капнали от всичките щуротии и приключения през деня с усмивка на лице си лягахме в леглата в 11- 12 часа през нощта. А после на сутринта ставахме в 5 за изгрева и всичко почваше наново, още по-хубаво, по-забавно и много по-различно от случилото се предишния ден. Когато си тръгвахме се разделяхме едвам-едвам, но когато сядахме пред компютрите - чата и бъбренето не спираше. И така вече толкова време. Най-хубавото е, че въпреки разстоянието, въпреки всичко – ние продължаваме да сме най-добри приятели.
Сигурна съм,че някой ще си каже,че не можем да сме най-добри приятели след като се срещаме веднъж в годината, а през останалото време се чуваме по скайпа или в краен случай и по телефона, но аз ще му отговоря само едно – за истинското приятелство няма граници, няма препятствия и няма пречки. За истинското приятелство има само любов. И въпреки, че Ивона се намира в Русе, аз в Карлово, а Лора и брат и (с който също сме приятели) – в София през зимата, а в Обзор през лятото, това не пречи да сме най-добри приятели, това не пречи да побеждаваме разстоянието с макар и едно просто „здравей” по микрофона в скайп или през телефонната слушалка, това не пречи да мислим какво се случва с другия в даден час от денонощието, това НЕ ПРЕЧИ да сме заедно, макар и не духом а със сърцата ни.
За мен истинското приятелство е това,което е вярно,това,което побеждава всичко и всички и това, което вярва и обича истински. Ето защо мисля, смятам и твърдя, че аз, Лора, Ивона и Георги сме живели истински на този свят, след като сме посяли семената на това чудно „духовно растение” – приятелството.
Обичам ги, знам,че и те ме обичат и мисля, че точно разстоянието ни сплотява все повече и че точно то е ключа да сме истински един за друг.Пожелавам на всекиго приятелство като нашето, защото то освен вълшебно е и с една дума – незаменимо.

Участва в конкурса "Моят най-добър приятел"