Приказка за приказките

Ако искате вярвайте, ако искате – не, но това е самата истина за приказките.

Един ден, когато се разхождах, минах покрай един магазин за сладкиши и съвсем изведнъж ми се приядоха всякакви сладки неща. Бръкнах в джобовете си и наброих 5 стотинки. Пак бръкнах – нямаше повече! Влязох в магазина и гледам – навсякъде, редом със сладкишите цени! Всички по-големи от 5 стотинки. Приближих до касата и започнах да разпитвам:
— Това колко струва, онова колко струва… — и след като получих за всичко отговор „повече от 5 стотинки”, попитах направо:
— А нещо за 5 стотинки няма ли?
— Няма – беше отговорът.
— А имате ли намаление за нещо?
Отново получих отговор – „не” и излязох от магазина. Толкова много ми се хапваше нещо сладко, че от това огромно желание се роди една идея. Веднага се прибрах вкъщи и набързо се приготвих за пътешествие в Страната на Чудесата. Взех раницата си и сложих в нея: шише с вода, четка за зъби, кошче за боклук, чук, длето и едно празно чувалче. Така екипиран се запътих към гардероба. Почудих се кой път да избера към Страната на Чудесата! Дали този, който минаваше през Нарния? Не! Реших да мина по пътя на тази приказка. Взех една голяма книга, разтворих я на пода пред мен, избрах си приказка от нея и застанах върху книгата:
— Книжке, книжке отведи ме в Света на Чудесата , в Света на Чудесата прехвърли ме!
В този момент чух силен рев на магаре. „Не това, мила книжке!”— извиках, но вече бях другаде. Чух петел, който кукуригаше наблизо, обърнах се и го видях. До него стояха магаре, котка и куче.
— Накъде е Бремен, приятел? – попита ме петелът.
— Накъдето и да тръгнете, по който и път да поемете, все ще стигнете до къщата на разбойниците – отговорих.
— Ние им я подарихме отдавна – измяука котката.
— Сега отиваме, наистина да се пробваме като музиканти – изрева магарето.
Кучето ми благодари и когато тръгнаха чух петелът да кукурига „ „Безобразие! Тези Братя не можаха ли да сложат табели за пътя?!” Оставих ги да си вървят и се огледах. Имаше четири пътя. След като не се озовах направо в моята приказка, трябваше да реша кой път ми е необходим за целта. Музикантите бяха тръгнали по един от тях. Аз реших да поема по левия отдясно. Дано да ме изведеше до къщичката на Баба Яга и то преди Хензел и Гретел да са си свършили работата! Повървях известно време и сред дърветата забелязах един вълк. Той носеше кошничка в предната си лапа.
— Накъде? – попитах го.
— Червената шапчица има днес урок по пиано и ме помоли да отнеса тази кошница до баба й.
— А какво ще правиш с бабата?
Още не попитал, книжката ми долетя във въздуха и един лист се откъсна и се спусна бавно в ръката ми. Погледнах го – беше от приказката за Червената шапчица. Подадох го на вълка за да си прочете репликите, той ми благодари и продължи . И аз продължих, но този път по десния път отляво. Най-после стигнах до шоколадовата къщичка на Баба Яга. Поставих раницата си на земята и извадих от нея чука, длетото и чувалчето. Захванах се на работа. По едно време чувам страхотен шум в небето. Оставих работата и погледнах. Там, Баба Яга и Дива Самодива се борят – едната на метла, другата на летящ елен. Пак започнах да къртя от шоколадовите блокчета. Напълних чувала, завързах го, взех от раницата си четката за зъби и отидох до реката да си измия зъбите, защото не само бях пълнил чувалчето, но и добре похапвах! Тъкмо си миех зъбите, когато силен вятър разлюля дърветата край мен. Завъртя се и докато се усетя ми грабна чувалчето с шоколада. Вдигна о високо, високо. Ей, ти не си от тази приказка. Върни ми го! – извиках към него. И какво от това? И Дива Самодива не от тази приказка, ама е тук. Докато си говорехме така, вратата на къщичката на Баба Яга се отвори и се показаха Хензел и Гретел. Те сложиха ръце на устата си като фуния и се провикнаха към небето :”Бабо, яденето е готово. Идвай да ядем, че ще започнем без теб!” Битката в небето спря и Баба Яга се обърна към Дива Самодива: 
— Извинявай, сестро, децата ме викат за обяд. Много са сърдите, ако закъснея. Ако искаш, ела да пием чай?
— Не, благодаря ти – отвърна и Дива Самодива. – Някой друг път.
Дива Самодива отлетя с елена си, а Баба Яга се заспуска надолу. Но видя Вятърко с торбата и как разбра каква е работата – не знам, ама се спусна право към него, грабна му торбата и я изсипа върху къщата си. Парчетата сладкиши полепнаха по местата си и за това къщичката е цяла и до днес. Само това, което бях изял липсваше, но то не личи отдалеч.

Баба Яга се прибра, а аз си взех раницата и си тръгнах . Обаче, не стигнах много надалеч и моята книга се появи. Страниците и бяха разтворени и трепкаха нетърпеливо, сякаш ме подканяха да побързам. Скочих върху нея и се озовах на улицата с магазина за сладкиши. Къде водеше четвъртият път , така и не можах да разбера. Когато минах край магазина за сладкиши видях, че продавачката стои на прага. Намигна ми и каза:
– Влизай! За теб всичко е безплатно.
Продавачката ми изглеждаше много позната. Вгледах се във витрината на магазина и видях няколко малки човечета да подреждат тави със сладкиши. В този момент някой извика отвътре:
– Дъще, идвай! Чаят ти е готов.
– Мащехата ми – намигна ми отново закачливо продавачката.
– Е, ще влезеш ли?
— Много благодаря, но точно в този момент корема ми е издут като балон, който всеки момент ще се спука.
— Е, да знаеш, че винаги си добре дошъл –каза продавачката и влезе в магазина.
На кого ли ми приличаше тя?

Продължение на Приказка за приказките