Първият учебен ден на приятелката ми Мартина

Приятелката ми Мартина тази година е в първи клас. Тя сподели с мен нейната емоция около първия ѝ учебен ден и аз ще я разкажа на вас:

Мартина много се гордееше, че вече не е в детската градина и цяло лято се хвалеше, че есента тръгва на училище. Повечето деца в квартала са или на нейната възраст, или по-малки от нея.
– Аз вече съм в най-голямата група в градината. – похвали се Стефчо (едно от по-малките деца).
– А аз пък съм в първи клас. – гордо каза тя.
Около седмица преди първия учебен ден имаха родителска среща. Тогава им казваха коя ще бъде учителката им и какво да купят. Майка ѝ и баща ѝ отидоха, а тя остана да играе с мен.
– Коя ли госпожа ще ми се падне? – попита ме Мартина по едно време.
– Не знам. Нали знаеш, че първи клас има две паралелки – А и Б? За учителката на клас Б не знам много, чувала съм, че е добра. Но тази на клас А е лоша. Когато, преди осем години, аз бях първи клас ми се падна тя. Още на първия учебен ден извади една пръчка с пирони и започна да ни плаши с нея.
– Наистина ли? Дано да попадна в Б клас. – уплаши се тя.
– Наистина. И не само това. Ако нещо не ѝ хареса как пишеш или решаваш задачи с по-големи числа от изучените, ще ти скъса тетрадката.
В този момент родителите ѝ се връщаха. Когато колата спря пред къщата им, приятелката ми изтича при тях.
– Мамо, тате, кажете ми, нали съм в Б клас? – разтревожено ги попита тя.
– В Б клас си, успокой се, бе детенце! – викна баща ѝ. – Обаче Славея и братовчедката ти Лидия са в клас А.
– Утре трябва да отидем в Габрово да купим тетрадки, моливи, бои, етикети, раница, сметало... – съобщи майка ѝ.
– Не искам сметало – прекъсна я Мартина. – Мога да смятам до 10. В детската градина ни научиха.
– Няма не искам. Госпожата каза, че е задължително.
– Съжалявам – обърна се приятелката ми към мен. – Утре не мога да играя, ще ходя в Габрово.
На следващия ден, когато се върнаха с покупките, попитах Мартина дали ще играе.
– Няма да излизам, имам работа, трябва да уча. – тъжно ми каза тя.
Аз продължих по улицата, за да търся другите си приятели. Но изведнъж чух викове:
– Няма да излизаш, качвай се в стаята си да учиш! – развика се на Мартина майка ѝ.
– Но кога ще играя? Та училището още не е почнало! – ядоса се тя.
– Тези помагала за какво сме ги купили?! Някои от съучениците ти вече могат да четат, а ти още сричаш. – кресна и баща ѝ и тръшна вратата.
На следващия ден, обаче я пуснаха да излезе. Тя веднага се похвали със новата си раница на Елза. Също така ми сподели, че на предния ден, в Габрово са и купили толкова много неща наведнъж и тя с голямо вълнение е избирала картинките.
На четиринадесети септември вечерта я прибраха рано.
– Чао, приятели, утре съм на училище. – радостно ни каза тя и се прибра.
На следващия ден, като се върна от училище, не можа да се сдържи и веднага разказа вълненията си:
– Вчера се прибрах рано, за да се окъпя, да вечерям, нагласих си раницата, дрехите... – започна тя. – Трябваше да лягам рано, но нещо не можех да заспя. Майка ми вече хъркаше на съседния креват. Аз я събудих и я помолих да ми прочете приказка за да заспя. Но тя ми каза, че няма да ми чете приказка, защото било два часа през нощта. Отидох до тоалетната, пих вода, погледнах навън – улицата беше тъмна и обвита в мъгла. Нямах търпение за утре. Стана ми студено, затова се върнах в леглото, завих се, стоплих се и заспах. На сутринта мама ме събуди рано. Станах. Беше ми приготвила закуска. Раницата също беше готова. Мама ме среса и ми направи много красива прическа. Облякох си новата рокля и си обух новите обувки. После мама извади едно канче и поля с него пред вратата, за да ми върви по вода. После се качихме в колата и потеглихме. Нямах търпение да стигнем до училище. Тогава колата спря пред... цветарския магазин. Баща ми ми напомни, че трябва да купим букет за учителката. Аз избрах най-красивия. После продължихме и спряхме пред училище. В училищния двор беше пълно с деца. Намерих моя клас и отидох при тях. Щом подарих букета на учителката ми, тя ме прегърна. После минахме през венец – шестица и влязохме в класната стая. Избрах си един чин до прозореца, за да виждам какво става навън. На всички маси имаше по един комплект учебници. Аз седнах и започнах да ги разглеждам. Тогава влязоха и родителите на всички деца. Учителката започна да ни подарява тефтерчета, химикалки, моливи...
Дойдоха и едни момичета от пети клас, които носеха знамето на училището и ни честитиха първия учебен ден. После ни пуснаха да си тръгнем, като ни казаха какво да носим на следващия ден. Родителите ми ме записаха на занималня...
– Добре, спри се малко, поеми си въздух! – казах ѝ аз. – И да знаеш не е толкова хубаво да си на занималня. Трябва да стоиш до 16:00 в училище. Иначе първият ти учебен ден е много вълнуващ.
– Аз трябва да ходя на занималня. Родителите ми са на работа... – отвърна тя. – Обаче нямам търпение за утре. В училище много ми хареса.
– Но не всички дни ще са такива ... свободни. Там ще учите, ще имате домашни... – напомних ѝ аз.
– Знам това, но все пак мисля, че училището е хубаво. И като си напиша домашните ще мога да играя. – весело каза тя.
– Гордея се, че вече съм голяма и не съм в детската градина. – завърши разказа си моята приятелка.

Участва в конкурса „Сподели емоцията от първия учебен ден и спечели“