Омагьосаното дърво

В едно бедно село живеели дядо и баба. Те си нямали деца, но не тъжали много, тъй като децата от цялата околност често ги навестявали. Дядото и бабата винаги им давали по нещичко. Те берели за децата червени като кръв ягоди и малини по-сладки от мед. А когато лятото отминавало, носели от гората най-вкусните боровинки.
Един ден през есента дядото взел брадвата си, измъкнал количката от дърва изпод сайванта и рекъл на бабата:
— Скоро ще дойдат студените дни, ще ида да посъбера дърва за огрев.
Тръгнал той, взел и кучето си, което обичало да си играе с децата и така двамата закрачили на горе по планината. Както си вървели, кучето жално изскимтяло. Забързал дядото след него, но изведнъж попаднал в гора, в която никога кракът му не бил стъпвал. Там имало много съчки и дядото бързо напълнил количката.
Кучето му пак жално завило, сякаш се страхувало от нещо. Приближил се дядото и гледа: пред него лежи чудато парче дърво, което много прилича на дете. Но не било това никакво дете, а горското чудовище, което от години тормозело този край. Старецът се навел, внимателно вдигнал дървото, сложил го най-отгоре на количката и тръгнал към къщичката си. Кучето обаче по целия път лаело, виело, сякаш искало да каже на дядото да не взима със себе си дървото.
Когато дядото наближил дома си, весело викнал на жена си:
— Е, бабо, виж, това парче дърво прилича на дете.
— Ами, не думай… — рекла бабичка.
— Може и да стане дете — нареждал старецът, — да вземем да го сложим на печката, да се затопли най-напред.
Бабата се съгласила и го сложила на печката. А после двамата зачакали да видят какво ще стане. След като се позатоплило, парчето дърво завикало:
— Татко, майко, гладен съм! — дядото и бабата се зарадвали, че най-сетне ще си имат детенце. От радост не знаели дали го прегърнат и целунат или да му дадат да яде.
— Бабо, дай му парче хляб, нека да си хапне!
Старицата донесла самун хляб и отрязала едно голямо парче. Дала го на момчето, което излязло от дървото. То го грабнало и в миг го глътнало. Тогава изведнъж започнало да расте и да вика:
— Татко, майко, гладен съм!
— Е, бабо, дай му целия самун хляб, иска да се нахрани — наредил дядото на бабата.
Бабата отчупила по-голямо парче, после пак, но момчето все било гладно. От хляба вече и троха не останала, а момчето продължавало да крещи:
— Татко, майко, гладен съм!
И какво им оставало на дядото и бабата да направят? Изнесли всичко, което имали вкъщи и в мазето, и го дали на момчето. А го всичко в миг поглъщало. И от момче се превърнал в момчище, вече не се събирало в стаята, но продължавало да крещи:
— Татко, майко, гладен съм!
— Ами ти вече всичко изяде, какво да ти дадем. Остана само козичката в плевнята! — през сълзи рекла бабата.
— Давай козичката!
Дядото със страх довел козичката, но момчището още не било доволно. То изяло и козичката и дядото го попитал гневно:
— Е, сега вече наяде ли се?
— Не! — отвърнало момчището.
— Но ти изяде всичко, което имахме вкъщи?
— Не, не съм изял! — отвърнало злобно чудовището.
— А, да, сега е ред на кучето — добавил тъжно дядото.
— Ами да, да! — изкрещяло момчището, изяло и кучето, и дядото, и бабата и изтичало на улицата. След миг в селото не останал никой, хората се разбягали като видели по пътя да крачи огромно чудовище, което вече почти не приличало на човек. А чудовището спокойно излязло от селото. Тръгнал по полето и съзрял точно пред гората един свинар със стадото си. Чудовището се приближило до него и рекло:
— Ей, свинарю, не бягай, искам да те изям!
Свинарят толкова се изплашил, че не могъл и крачка да направи. Така чудовището излапало и свинаря, и стадото му. Но пак не се наситило. Наблизо дочул свирката на овчар, който пасял стадо овце. Чудовището креснало с гръмовен глас:
— Хей, овчарю, не бягай, искам да те изям!
След миг нямало и следа и от овчаря, и от стадото му. Чудовището се огледало, огледало, търсело още нещо за ядене. По пътя един селянин карал каруца с изсъхнало сено.
Два коня теглили каруцата. Чудовището изтичало след него и думите му прозвучали като силен гръм:
— Хей, коларю, не бягай, нека да те изям!
Коларят толкова се изплашил, че останал на мястото си като вкаменен. Чудовището го сграбчило, чак помело пътя. Чудовището непрекъснато нараствало, вече съвсем не приличало на момче, нито на момчище, било станало грозен урод, който заплашвал да унищожи целия свят. По пътя се задала голяма войска. Под краката на войниците пътят гърмял. Уродът се зарадвал, че ще може още нещо да си похапне. Изтичал пред капитана, който водел войската, препречил му пътя и така викнал, сякаш в гората паднал гръм.
— Хей, капитане, не бягай, нека да те изям!
Капитанът се изплашил. Дума не можел да обели. Чудовището само това и чакало. И преди някой да успее да преброи до три, и капитанът, и войската му изчезнали в ненаситната паст на чудовището. Явно било, че то ще унищожи цялата страна.
Чудовището непрекъснато се оглеждало и търсело още нещо да погълне. Скоро забелязало, че по пътеката от планината бърза някакъв човек. Това бил един овчар, който тръгнал да търси своя помощник със стадото, които чудовището отдавна било погълнало. Слънцето вече залязвало, приближавала се нощта, овцете трябвало да се доят, а от стадото нямало и следа. Затова овчарят тръгнал да го търси. Когато уродът го съзрял, веднага ревнал:
— Хей, овчарю, не бягай, нека да те изям!
Но овчарят ни най-малко не се стреснал. Той застанал смело пред чудовището, хванал здраво овчарската си сопа, няколко пъти я размахал във въздуха и после я забил в отвратителното чудовище. И какво се случило! От яд и злоба чудовището се пръснало и на пътеката се изправили дядото и бабата. Около тях подскачало кучето и радостно лаело. И козичката се обадила, като видяла край себе си дядото и бабата. И свинарят със стадото свине бил тук, и овчарят със стадото овце, и коларят с каруцата със сушено сено, и капитанът със своя полк стоял на пътя и се радвал, че огромният враг не е унищожил войската му. Всички ликували и благодарели на смелия овчар, който спасил тях и цялата страна от ужасна гибел.
После всеки поел по своя път. И всички се зачудили, че цялата природа се е променила до неузнаваемост. Там, където преди имало голи скали и пусти поля, израснала буйна трева, раззеленила се гората и ливадата, и пасището, на което пасели охранени крави и овце. Дребните храсти се превърнали в красиви гори, в които имало достатъчно дърва за всички, и много червени ягоди, сладки малини и вкусни боровинки. От този ден целият край станал толкова богат, че нямало втори на света като него. От тогава всички заживели в изобилие, спокойствие и щастие, защото чудовището, което потискало и изсмуквало силите на всички, нямало власт над тях.