Медният град (Първа глава)

Първа глава

1. Бурята

Развихрила се силна буря, морските вълни се извисявали с шум и трясък и заплашвали всеки миг да потопят кораба. Страх овладял пътниците, моряците и капитана. Силите ги напуснали. Отчаянието вече ги побеждавало. Но храбрият принц Икбал вдъхнал надежда в душите им благодарение на мъжеството си, решителността и сръчността си. А смелостта заразява, както заразява страхът, и се предава от човек на човек, както се разнася болестта.

Икбал бил един от тези изключителни люде, които в беда стават по-мъжествени и крепки. Той започнал да издава последователни команди с вещина, жизнен опит и мъдрост, докато успели да се спасят, след като били лице в лице със смъртта цели два дни, в течение на които бурята грозяла всеки миг да ги потопи.

На третия ден бурята утихнала, стихнали яростните вълни и корабът на принца се спасил.

2. Разговорът на принца и капитана

Щом капитанът установил местоположението на кораба в морето, печално проплакал и казал:

– Спасихме се, о, принце, от удавяне, но не избягнахме смъртта.

– Какво искаш да кажеш? – попитал го принцът.

– Загубихме пътя – рекъл капитанът. – Не зная на кое място на света ни е захвърлила бурята. А и никой не знае дали корабите ни ще могат да хвърлят котва на суша, или ни е съдено да изкараме останалите дни от живота си в блуждаене по морската повърхност, докато привършим храната и водата и загинем от глад и жажда, след като се спасихме от бурята.

Смелият принц отвърнал:

– Не се безпокой и не губи смелост. Нека бъдем достойни да срещнем смъртта, както посрещнахме живота, усмихнати, без боязън и страх. Това не е първата буря, с която се сблъскваме в пътешествията си, и не мисля, че е последната, от ужасите на която ни е писано, ако не сме благословени, да се избавим.

3. След умората – покой

Така храбрият принц върнал вярата в сърцата на другарите си. Още пет дни корабите на принца със свитата и войската му се лутали без посока в морето. После, на шестия ден, спрели на брега. Принцът и другарите му стъпили на суша невредими. Те приседнали да починат след тревогите на пътуването, след трудностите, претърпени през продължителното пътешествие, след изживените ужаси.

Щом се разположили, забелязали признаци на голямо плодородие. Душите им се изпълнили с радост и възторг и те си представили, че се намират в райска градина, богата с реки, дървета и овощни градини, изпълнени с най-вкусни плодове и дивни цветя.

Цял ден чакали да видят човек, та да го разпитат каква е тази местност, в която са отседнали, но не намерили никого.

4. Заключеният град

Една сутрин принцът тръгнал да огледа околността, та да разбере нещо за нея. Наближил висока планина и се запътил към нея. Взел да я изкачва, докато достигнал върха й.

Там съгледал стената на висок град и съзнал, че радостта е близка. Върнал се бързо при другарите си и им съобщил какво бил видял. Нощта се била спуснала вече. Пренощували на същото място, а сутринта потеглили и вървели, докато стигнали върха на планината. После се спуснали на другия склон и спрели да си починат. На другата сутрин продължили пътя си. Наблизо видели висок град, издигнат на колони, обграден от всички страни с висока стена. Забелязали, че медните му врати са заключени и укрепения с резета и катинари. Невъзможно било да се проникне в града. На високата стена имало крепостна кула. Медните й врати били украсени с надписи и орнаменти, изпълнени с удивително майсторство. Целия ден мислили как да проникнат в града. Но не открили възможност за осъществяване на желанията си.

5. Огромната стълба

Принцът посъветвал хората си да построят огромна стълба, която да стига до върха на високата стена, за да могат да отворят вратите на града, да го разгледат и видят чудесата му и да разпитат жителите за наименованието и мястото му в света.

– Чудесно предложение! – отвърнали хората на принца. И веднага се заели да построят огромна стълба. После си помогнали да я издигнат, укрепят и изправят до високата стена. Стълбата излязла висока колкото нея, като да била правена по размерите и височината й.

6. Надпреварване към смъртта

Принцът благодарил на хората си за усилията и помощта и рекъл:

– Нека бъдем благословени и възнаградени за усърдието с успех. Като че сте мерили стълбата по височината на градската стена.

После ги запитал:

– Кой от вас е в състояние да изкачи тази висока стълба и да достигне върха на стената? След това да се изхитри и да стъпи на земята на града, за да ни отключи тези порти?

Един от хората му в стремежа си да осъществи желанието на принца, отвърнал:

– Аз ще я изкача, о, принце. Наемам се, да отворя вратите на града.

– Качи се – рекъл принц Икбал. – Благословен да си.

Храбрецът изкачил стълбите и достигнал върха. Но едва се покатерил на градската стена и стъпил на крака, той устремил взор към града и се провикнал високо:

– Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

После се хвърлил във вътрешността на града от тази огромна височина и се пребил. Принц Икбал продумал:

– Ако това е дело на здравомислещ, то какво би направил безумният? Последваме ли постъпката на този безумец, ще погубим всички свои другари. Върнете се! Не е нужно да влизаме в този омагьосан град. Полза от престоя ни тук няма, да не рискуваме другарите си и да не ги излагаме на смъртна опасност.

– О, повелителю – рекъл един храбрец, – дай ми тази славна възможност. Може би съм с по-решително сърце и по-голям ум от другаря си. Душата ми шепне, че мога да отворя портите на този град, ако ми позволи принцът.

– Страх ме е – казал принц Икбал – да не те постигне участта на приятеля ти.

След това му разрешил. Но щом храбрецът стъпил на стената, обхванала го лудост, както станало с другаря му. Той запляскал с ръце и се провикнал, както предшествуващия:

– Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

След това се хвърлил от върха на стената, тупнал на земята на медния град и се пребил.

Трагичната смърт на двамата не възпряла волята на техните братя да ги последват. Един след друг те се втурвали, като искали да извършат това, което другите не могли да направят. Всички те твърдели, че са по-изкусни от предшествуващите и по-достойни за победа от другарите си. Така загинали много хора. Нито един не се задържал на стената повече от другите, а веднага срещал смъртта.

7. Военачалникът

Тогава пристъпил военачалникът и казал:

– Тази работа е само за мен, о принце. Ако е речено, ще ти доставя радост.

Обзет от мъка, принц Икбал му отвърнал:

– Не чакай да ти дам съгласието си за това! Това дръзко желание не може да се осъществи. Та ти си военачалник и наставник на армията. Сърце ми не дава да те изложа на смърт. Нали и ти стана свидетел на гибелта на тринадесет от най-смелите опитни наши люде.

Принцът и военачалникът дълго разговаряли и спорили. Най-подир Икбал дал съгласието си. Той се уверил в решителността, здравомислието и издръжливостта на военачалника.

Военачалникът изкачил стълбата. Сърцето му било изпълнено с вяра в успеха на усилията. Той достигнал върха на стената. Но едва стъпил на нея, военачалникът устремил взор и обхванат от вълнение, извикал както и другарите му преди това.

– Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

След това се хвърлил от върха на стената и се сгромолясал на земята, както и другарите му преди това.

Очаквайте продължението

Медният град (Втора глава)