Един прекрасен училищен празник

Здравейте! Казвам се Асена Христова и уча в 3-то ОУ,, Димитър Талев‘‘. Имам много весели случки и моменти там, заедно с приятелите си. Ето сега ще ви разкажа една много интересна случка.

Всяка година  в нашето училище се провежда специален празник за 24-ти май. Обикновено малко преди 24-ти май, всички желаещи да участват се събират в една малка стая, на 1-вия етаж, за да може да покажат таланта си и да се разбере дали могат да участват. Но в същия този ден аз бях дежурна. Моите приятелки, които също желаеха да участват в програмата решиха да ме изчакат, но нямаше  време! Те изтичаха към стаята за прослушването и аз останах сама! Когато приключих с плодовете аз изтичах и разгледах стаите, но не! Не можех да я открия!
Реших да се върна и да попитам съучениците си. За щастие една моя добра приятелка знаеше и ми помогна да открия кабинета.  А там  в стаята се трупаха деца много преди съучениците ми. В  тази пограма аз щях  да участвам  със свое, авторско стихотворение. Когато дойде моят ред, една много мила учителка веднага одобри моето стихотворение и ми обеща да участвам в програмата.

Празникът наближи. Училището беше в свежо настроение. Всички бяха щастливи. В онова светло утро 30 минути преди училище, във физкултурния салон имаше репетиция. Салонът беше изцяло пълен. Отвсякъде се редяха редици деца. Постепенно те намаляваха, имаше все по-малко деца. Аз останах сред последните деца. Отвсякъде се чуваха викове. Когато госпожата помоли останалите да вдигнат ръце, аз леко раздвижих китката си. В програмата бяха включени много, ама наистина много деца. И учителката, милата г-жа, която бе приела толкова деца, отчаяно ми обясни, че не може да се включат повече деца. Когато чух тези думи, се натъжих. Още от осемгодишна участвах в това тържество, изказвах стихотворенията си високо и ясно, покланях се внимателно и получавах аплодисментите на публиката. Но дори когато бях  наскърбена, дълбоко в сърцето ми остана едничка светлинка, която проблясваше в тъмнината. Това беше надеждата. Тя ми припомняше да вярвам, че ще успея! Че ще мога да се справя с всяко предизвикателство и че не бива да се отказвам! Тогава  г-жата пожела да чуе още веднъж творбата ми. Когато я изрецитирах с малко отпаднал, но убедителен тон тя размисли и ме вмъкна в програмата! Вече можех да участвам в тържеството!
– Наистина има много деца и няма начин да пуснем повече, но ти трябва да участваш! Броят  на авторските стихотворения е много малък. Ти заслужаваш да участваш!
Тогава аз грейнах от радост. Бях толкова щастлива! Щом бях вече свободна аз заподскачах от радост. И ето: тържеството дойде!

Рано сутринта пристигнах в училищния двор. Там вече подготвяха микрофоните и уредбата за музика. Вече започнаха да идват все повече хора, а после празникът започна. Бях малко притеснена. Но щом дойде реда ми, изрецитирах стихотворението си. Казах го високо. Бях толкова развълнувана! Когато приключих, публиката ме аплодира бурно. Бях безкрайно щастлива. Ето така премина един прекрасен училищен празник.

Участва в конкурса "Моят най-хубав спомен от училище"