Зеленият албум

В стаята бе тихо. Всъщност не, тишината беше станала част от стаята, просмукала се е в завесите, чаршафите, стените. Само песента на щурците я нарушаваше. Тогава влезе тя, събу калцуните си до вратата и пристъпи напред. Босите й крака потъваха в килима. От малка обичаше да ходи боса, да докосва черната пръст и малките камъчета да я бодат.
Чу се звук от падане – видя, че е бутнала нещо от библиотеката. Наведе се да го вдигне – беше един стар албум със зелени корици. Взе го в ръцете си и седна пред огледалото. Разтвори албума – на първата страница имаше нейна снимка като дете.
Погледна към огледалото, то сякаш я нападна, показваше и една стара и самотна жена, на която не й оставаше нищо освен да чака, да чака края. Тя прокара ръка по лицето, искаше й се образа в огледалото да не е нейният, кожата й да е гладка и бяла като на снимката. Уви бръчките, които набраздяваха лицето й бяха истина. Тогава осъзна, че от тогава бе минало много, много време, което тя нямаше как да си върне. Погледна към снимката, под нея бе написана годината, в която бе направена – 1944г.  В главата й нахлуха спомени.

Свечерява се – хоризонтът е обагрен в червено и кехлибарено, от последните лъчи на слънцето. Едно тринайсет годишно момиче се е опряло на оградата, в едната си ръка държи прашка, а в другата камъчета и гледа към улицата. Чакаше, но от половин час никой не бе минавал и тя изгуби търпение. Слезе от оградата и остави прашката под ябълката. Изправи се на пръсти и откъсна една от петровките. Впи зъбите си в плода, сладкия сок потече по устните й, на лицето й и се появи усмивка.
Небето бе сменило цвета си, звездите и луната бяха изгрели.  Тя се потопи в покоя на здрача. Опря глава на ствола на дървото и притвори очи. Замисли се, днес се бе случило нещо толкова страшно и въпреки това тя бе оцеляла. Тя и брат й се мотаеха покрай баба им, която готвеше на двора. Беше на обяд, слънцето напичаше сърдито, миризмата на печени чушки се носеше из цялата махала. Котката си играеше в краката й. Тя се наведе да я погали, видя че има нещо на земята. Вдигна го – беше патрон. По онова време имаше война и няколко ранени руски войници живееха при тях. След малко баба й отиде за нещо. Момичето още разглеждаше патрона, по-малкият й брат също го гледаше с любопитство. Изведнъж й хрумна да го хвърли в печката, за да види какво ще стане. Отвори вратичката за дърва и го хвърли. Отначало нищо не стана, после се чу силен шум и печката гръмна. Навсякъде се разхвърчаха парчета чугун. Дим премрежваше очите й, нищо не виждаше. След няколко минути всичко утихна, гледката отново се изясни.
Огледа всичко край себе си, по брат й нямаше и драскотина. А тя имаше само малък белег на ръката. Към тях тичаха родителите им. Баща и спря пред нея, видя че плачеше. Удари и един шамар, а после я прегърна силно. На двора бяха наскачали войниците и се караха помежду си, чии е патронът. След обед всички отидоха в малката селска черква, за да запалят по една свещичка.
Тя се разсмя – смеха й се разнесе, а после заглъхна в стените. От толкова време не се бе смяла, че чак се огледа да не би в стаята да има някой друг, освен нея. „Да, онези войници!”-  тайно беше влюбена в единия. Той рисуваше много хубаво. Един път го помоли да и нарисува нещо. Той се усмихна и се качи на тавана, където бяха нещата му. Седна пред платното, взе четките си и започна да рисува. Тя се бе опряла на дървените перила на стълбата и го гледаше. Когато свърши й каза:
– Нарисувах ти лято!
Тя го погледна и го попита, откъде знае как изглежда лятото.
А той се усмихна и каза:
– Момичето ми, още толкова  неща трябва да учиш.
Сините му очи се смееха, тя също се смееше. Когато те си тръгнаха обещаха да пишат.  Дълго чака, но писмо така и не дойде. Още пазеше картината закачена на стената. Погледна я, беше избеляла, но образите още си личаха. Седя и я гледа дълго. Накрая си легна.

На сутринта, една жена дошла да си купи мляко от нея, я намери мъртва. Била починала в съня си, прегърнала стария албум.

Участва в конкурса „Моето невероятно лятно приключение“