Случки с Мъничето

Здравейте, нека първо да ви запозная с историята на това коте – Мъниче: не мога да си спомня точната дата, на която се роди това коте, но помня, че беше месец май, преди две години. В котилото имаше общо четири котенца, от които и Мъничето. Когато котенцата станаха на два месеца и започнаха да се боричкат, Мъничето започна да страни от тях. Спря да яде, само лежеше, изглеждаше много зле. Разбрах, че е болно от някаква ужасна болест и се уплаших. Попитах родителите с какво да правим. Започнахме да му сипваме лекарство в устата с капкомер. На него това не му харесваше, но нямаше сили да се бори. След няколко дни като по чудо оздравя, но си остана дребничко, затова решихме да го кръстим Мъниче. Тогава още не знаехме пола му, но това име е универсално. По-късно разбрахме, че е женско.

Един топъл ноемврийски следобед отидох с родителите си в гората да съберем клони за разпалки. Аз взех Мъничето със себе си. На отиване разходката мина добре, но на връщане, Мъничето се уплаши от шума на клоните, които влачехме, изскочи от ръцете ми, избяга и се скри някъде в храсталаците. Аз го видях къде се е мушнало, но беше тъмно и трудно да стигна до него. Имаше много паднали дървета и дупки, затова се отказах и се надявах през нощта да се върне. На следващата сутрин станах рано за училище. Отидох в кухнята и погледнах през прозореца пътя към гората с надеждата в този миг да го видя да тича насам, но не беше така. След ужасните часове в училище аз помолих пак да отидем в гората да потърсим котето. След като се наобядвахме ние тръгнахме нагоре и като наближихме мястото, където се беше загубило Мъничето, аз започнах да мяукам като котка и то ми се обади жално. Внимателно влязох в храсталаците и го намерих. То трепереше и аз го гушнах. Когато се върнахме у дома аз му дадох шепа суха котешка храна (толкова беше останала) и то я изяде всичката.

Следващото лято, когато то беше на една годинка, аз нямаше какво да правя по цял ден и затова се занимавах с котенцата. Мъничето се оказа най-игриво от всички. Аз сядах на един пън и влачех върбова клонка по земята, а то я гонеше. Изведнъж то направи истинско задно салто. Повиках приятелите си да им покажа какво може това коте и те бяха изумени от него. Тази година тя стана майка, но не роди вътре, както правеше майка ѝ (сега вече тя стана баба), а отиде някъде в гората. Всеки ден обаче идва при нас да се нахрани и после пак се връща при малките си. Не знаем къде точно са те, но сме сигурни, че са някъде на сухо, защото след тези дъждове, които се изляха тя идва суха. С нетърпение чакам да ги доведе, за да ги видя! Дано да е по-скоро!!