Посланикът на "Забавното лятно четене" Петя Кокудева разказва за любимите си детски книги

Петя Кокудева пише за деца и е посланик на кампанията на Az-deteto.bg „Забавното лятно четене“. Вълнува се от детска литература и драматургия за куклен театър, страстен почитател е и на детската илюстрация. Дебютната й книга „Лулу - детски стихотворения за възрастни“ печели Специалната награда на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2012).

Бихте ли ни разказали малко повече за вас?
Подобно на Карлсон, живея на таван. Предпочитам повече да слушам (като Момо) и по-малко да говоря. Пускам разни думи по листовете, както Хензел и Гретел пускат трохи, за да мога после по думите да намирам пътеката към себе си... И нерядко съм тревожна като Филифьонката - малките “драмки” ми се струват големи бедствия:)
 
Кога се появи желанието да пишете, и то за деца?
Любимото ми занимание е да съживявам неща наум: възглавницата да хъркоти, часовникът да играе на федербал с времето... Представям си ги нещата как се размърдват и оживяват. Това е доста характерно за децата. Навярно от тази ми склонност идва и желанието да пиша изобщо.

Любим детски автор?
Туве Янсон ми е най-близка по сърце. Джани Родари и Карл Сандбърг – по въображение. Ено Рауд – по непринуденост. Шел Силвърстийн – по чувство за хумор. Пропускам много, така или иначе.
 
Любима детска книга?
 „В края на ноември”  на Туве Янсон. И „Приказки” на Астрид Линдгрен. И, и, и...
 
Любим герой?
Муминтрол, Палечкото Нилс Карлсон, Мъхеста брада, Стъклените човеци, Ежко на Сергей Козлов.
 
Каква мечтаехте да станете като пораснете?
Смела.
 
Сбъднахте ли поне една детска мечта?
Да живея на тавана! Ама, те, мечтите са неуловими – не защото не ги постигаш, а защото в процеса на бленуване се променя самият блян. Аз вярвам не в мечтата, а в мечтаенето.
 
Най-милият детски спомен?
О, едно негърче! За първи път усетих това „Ама, наистина те обичам!”, когато моята майка ми изпя тази песен:
 
По широкия път през полето,
там, де в зноя памукът цъфти,
крачи негърче с боси крачета,
с вехта ризка на сини черти.
 
То се спира и негрите пита:  
– Не видяхте ли моя баща?
Но защо ли с тъга във очите
стискат негрите свойта уста.  
 
Малко негърче, ти не отивай
там, де в зноя памукът цъфти,
днес обесиха хората бели,
малко негърче, твоя баща.
 
По широкия път през полето,
там, де в зноя памукът цъфти,
тича негърче с боси крачета,
а в очите му светят сълзи.

Детството ухае на...?
Шишарки и смола в Родопите.