Подаръкът за Дядо Коледа

Пристигнах късно в работилницата, бях много уморен и в лошо настроение. Там джуджетата работеха усмихнати и тананикаха весели мелодйики докато усърдно се трудиха. Бяха направили дузина играчки и продължаваха. Крисмъс, моето любимо старо джудже, се приближи и ме попита защо съм толкова намръщен.
– Нищо няма смисъл, ако децата не вярват. Ако си позволят да правят бели без да ги е страх, че няма да получат подарък на Коледа. Ако си мислят, че не съществувам, че вие не съществувате. Осъзнах,че макар и да се трудим цяла година за тях, нашия труд се обезценява. – простичко му отговорих аз.
– Не е така, Дядо Коледа. Виж колко писма и колко надежда и желание се крие в тях. Децата вярват, просто ги радвай всяка година повече и повече.

Знаех, че правя всичко по силите си, но макар и да не исках осъзнах, че Крисмъс е прав. Трябваше да се постарая и то много. Още на сутринта се захванах с подготовката на Коледа. Спретнах елените, оправих шейната, така че всеки път в който спра пред някоя къща, да изхвърчат фойерверки. Прочитах всяко писмо милиони пъти и се опитвах да донеса най-доброто на децата. За тези, които искаха материални неща – свърших работата по-бързо, но някой искаха семейство, дом, щастие, любов. Тези писма ми влияеха по особен начин. Исках да помогна, но не намирах начин. Тръгнах по обед, за да мога да пристигна навреме и да внеса радост в домовете на всички. Пътят беше дълъг, но се радвах на всяка спирка. Навлизайки в градовете и виждайки елхите, засмените румени лица, играчките, украсата, мириса на сладкиши и погачи, оцених труда на хората. Те се грижеха за мен, така както и аз за тях. Тази година подаръкът ми към децата беше незаменим. На всяко дете, което иска семейство му осигурих по едно джудже, което да го осинови. Те обичаха малките дребосъци повече от всичко и знаех, че са в сигурни ръце. На всеки дом и болница подарих много играчки. Но никога няма да забравя детенцето, което се разбуди. Бях в дом за изоставени деца, тъкмо бях оставил подаръците и изяждах бисквитките,които бяха оставили за мен и изведнъж чух момичешки глас зад мен.
– Може ли една? – попита тя.
Стреснах се и не знаех как да реагирам. След минута мълчание осъзнах, че искаше бисквитка и веднага сложих една в малките ѝ ръчички.
– Ти си Дядо Коледа, нали? Аз бях ли послушна тази година? 
– Разбира се, заслужаваш много повече от подарък.
Малката се замисли за малко, после ме погледна с големите си сини очи и ми обясни, че не се нуждае от подарък, нито е искала,нито ще иска, дори да ме види за да се увери, че съм истински не е искала. В това малко момиченце се криеше само надеждата, че някой ще я заобича. Разказа ми как затаявала дъх всеки път, когато влезе семейство, искащо да си осинови дете. Как се молела всеки ден някой да я намери и да я хареса, да я приюти и да се грижи за нея. Краткият ни разговор значеше толкова много за мен, а очите ѝ изпълнени с мъка ме натъжаваха. Предложих и да я взема с мен, да я спася. Исках го толкова много, да си имам детенце, да се грижа за него и то за мен, да ми помага, да играе в снега и да се учи с джуджетата. Тя просто кимна и двамата разнесохме още много, много подаръци.

Тази Коледа няма да я забравя. Тя е Коледата, в която дори Дядо Коледа получи подарък и то не какъв, а прекрасно малко дребосъче.