Онзи летен миг…

Есента наближава. Всички усещат как лятото, изпълнено с толкова цветове и спомени, се изплъзва през пръстите им. Но нищо не може да се направи. След училището идва ваканцията. А след нея – есента. За жалост на всеки само през един от четирите сезона имаме пълна свобода. Обикновено обаче той никога не е достатъчен…

Ах, лято… Навява спомени за усещания, тръпки, чувства, които никога досега не си изпитвал. Сещаш се за онзи момент, любимият ти момент от цялото лято. Едно незабравимо късче от живота ти. Носи аромата на морето. Или свежестта на планината. Жегите на града. Или спокойният дъжд на селото. Носи спомена за любимия човек. Или за приятелите. Или за някой враг. Или за някой непознат… засега. Обичаш го. Момента.

А този момент за всеки е различен. Понякога е забавен. Например си на морето. Бризът подухва нежно лицето ти, а краката ти потъват в пясъка. Приятелите ти са невероятно… весели. Смеят се на всичко, от кутре до пясък. Ти редом с тях не спираш да се хилиш. На тази възраст вече никой не мисли за игри и веселби. Сега всички искат да се насладят на живота доколкото могат. Затова и единственото, което правите в момента е да се смеете.
По някое време, докато се разхождате „със скоростта на светлината“ по безкрайния бряг, някой казва нещо безкрайно… „остро“. Ти така започваш да се хилиш, че коремът те заболява. Падаш на колене в пясъка, а някой друг се препъва и пада върху теб. Останалите явно харесват идеята, защото всички започват да скачат един върху друг. Мда, с приятели винаги е забавно.
А понякога е дори екстремно. Тъкмо сте се успокоили, но въпреки това глуповатите усмивки все още стоят на лицата ви. Всички лежите на пясъка един до друг като по филмите. Небето е право над вас и докато го гледаш осъзнаваш колко е красиво. Със златистите отблясъци на слънцето, порозовелите облаци и яркочервения фон зад тях всичко е като от приказка. Морето като едно огледало приема всичките тези багри и изглежда сякаш сияе.  Сякаш те зове.
В този миг внезапен порив те кара да станеш. Отиваш до дока и се заглеждаш в синьо-зелените води. Имаш чувството, че потъваш в тях. До момента, в който нечии ръце рязко те бутат, ти губиш равновесие и наистина потъваш с дрехите във водата. За няколко секунди задържаш дъха си и отваряш очи. Струва ти се, че видя нещо да мърда. Изпадаш в паника – не знаеш накъде е горе и накъде – долу. Трябва да си поемеш дъх и да излезеш над водата. В този момент виждаш светлината  на сияещото огненочервено небе и се устремяваш нагоре. Там още по-развеселените ти приятели те наблюдават със смесени чувства – съчувствие, присмех, приятелска любов.

Един персонаж обаче те гледа с други очи. Сини. И не с приятелска любов. Този русокос синеочко ти подава ръка. Вашите приятели обаче виждат в човека, направил този жест, още една жертва. Подобно на теб и той бива бутнат, за да се поохлади, обаче ти не падна върху никого. За щастие той те беше хванал за ръцете, още когато искаше да те измъкне и сега единствения проблем е, че те завлича надолу. Всъщност в момента, в който спирате и той те поглежда във водата, с очи сини като небето, нищо на този свят не ти се струва проблем. А той се доближава все по-близо до теб, все така във водата. По-близо и по-близо…

Да, моментът за всеки е различен: за някои е забавен, за други е екстремен, а за трети -романтичен. Или и трите, какъвто беше за мен, но това дори не е моята история.

Участва в конкурса „Литературен тетрис".