Косът и лисицата

Едно косе си направило гнездо на дърво в гората за да си снася яйчица.
Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата. Като иде, рече:
– Косе-босе, дай ми яйчице!
И то ще даде яйчице. Тя иде утре пак:
– Косе-босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха гости мама и тате.
Давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То рекло:
– Нямам вече, лиске! Само едничко ми е останало!
– Е, като нямаш, ще изям теб! – рекла лисицата.
То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.
На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:
– Защо плачеш, косе?
Пък то рекло:
– Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!
Пък те рекли:
– Я недей плака! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: "Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отрови и вземи нея"...
Лисицата, като дошла, рекла:
– Косе-босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!
Косето казало:
– Нямам мари, лиске, нямам вече!
– Е, като нямаш, косе, ще те изям!
– Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!
Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:
– Де я, де я нея?
– Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!
Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.
Тогава, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:
– Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?
– Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! – рекли краката й.
– Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?
– Ний тъй думахме: "Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!" Ей тъй думахме!
– Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?
– И ний тъй думахме:"Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!"
– Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?
Пък тя, опашката, рекла:
– Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!
– Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! – рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изяло. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.